Читаем Истински пари полностью

— Това го налучка по случайност, хлапе — каза Влаго, докато се опитваше да закопчее палтенцето. Което не беше никак лесно, защото лицето му беше обилно покрито с кучешки лиги.

— Ъм, случайно да знаеш къде ти е каишката? — попита той, като правеше всичко възможно да не преглъща.

Г-н Каприз се изстреля към чантата и се върна с червена каишка.

— Добре. Това ще е най-бързата разходка в историята на разходките изобщо. Всъщност ще е по-скоро спринтиране…

В момента, в който той посегна към дръжката, вратата се отвори и Влаго се озова срещу два теракотени крака, дебели като дънери.

— Надявам Се, Че Не Ми Надничате Под Полата, Г-н Мустак? — отекна гласът на Гладис някъде горе.

„За да видя какво?“, недоумяваше Влаго.

— Гладис, дали би могла да отидеш и да застанеш до прозореца, моля? Благодаря ти.

Прозвуча едно „пук“ и Гладис се обърна хванала още една стрела между палец и показалец. Заради внезапно убитата скорост, стрелата беше пламнала в ръката й.

— Някой Ви Изпраща Стрела, Г-н Мустак — обяви тя.

— Така ли? Изгаси я и я остави при входящата поща, моля — каза Влаго докато се измъкваше от стаята с пълзене. — Аз отивам да си поговоря с един човек за едно куче.

Той вдигна Г-н Каприз и се втурна надолу по стълбата, през претъпканата зала и надолу по каменните входни стъпала. Тъкмо когато се измъкна навън, видя черна карета да спира до бордюра. Ха! Този човек винаги ли беше една стъпка преди всички останали?

Веднага щом каретата спря, Влаго дръпна вратата й, тръшна се тежко на празната седалка с Г-н Каприз, който щастливо лаеше в скута му, отправи унищожителен поглед към човека пред себе си и каза:

— О… прощавайте, помислих, че това е каретата на лорд Ветинари…

Една ръка се протегна и затръшна вратата след него. Ръката беше покрита с дълга, черна и много скъпа ръкавица, украсена с черен кехлибар. Влаго проследи ръката до рамото и лицето на човека, който каза:

— Не, г-н Мустак. Аз съм Козмо Охол. Тъкмо идвах при вас. Радвам се да се запознаем.

<p>Глава 4</p>Тъмен пръстен — Необичайна брада — Служба до живот, но не непременно до старини — Ново начало — Забавен журнализъм — Градът е най-важен — Да вървиш по чужди стъпки — Охолно събитие

Мъжът… беше творец. Невъзпят творец, понеже творенията му никога не носеха неговия подпис. Вместо това те носеха подписа на отдавна мъртви майстори, усъвършенствали различни занаяти. Мъжът от своя страна, беше овладял само едно изкуство. Изкуството на уподобяването.

— Носиш ли парите?

— Да — мъжът в кафявата роба посочи безизразния трол застанал до него.

— За чий ти трябваше да ми го водиш тук? Не ги трая тия.

— Петстотин долара са доста тежки, г-н Морпет. И доста висока цена, ако питате мен, за бижу, което не е дори сребърно — обясни младежът, чието име беше Ейдотук.

— Е, да, ами точно там е работата, нъл тъй? — каза възрастният човек. — Знам, че туй дето го вършиш не е баш редно. Пък и ти обясних, че тъмнитът е по-рядък и от злато. Той въобще не блести… Освен ако не объркаш нещо. Вярвай ми, мога спокойно да го продавам на Убийците с кофи. Ония господинчовци си падат по всичко черно. Умират си за него.

— Нищо незаконно не правя. Никой не притежава буквата В. И няма какво повече да говорим. Дайте да го видя.

Мъжът изгледа Ейдотук изпитателно, после отвори едно чекмедже и постави малка кутийка на бюрото си. После нагласи отражателите на лампите и каза:

— Добре, отвори я.

Младежът повдигна капачето и във вътрешността, черна като самата нощ, откри поръчаната солидна буква В — една по-дълбока и рязка сянка. Той пое дъх и протегна ръка да вземе пръстена, но бързо я отдръпна ужасен.

— Той е топъл!

Майсторът на подобия изсумтя.

— Амче как няма да е топъл, казах ти, туй е тъмнит. Той попива всяка светлина. Ако беше навънка по пладне, щеше да си изпържиш пръста. Денем го дръж го в кутийката, ясно? Пък ако чак толкоз искаш да се контиш с него през деня, носи плътна ръкавица отгоре.

— Идеален е!

— Тъй ами — мъжът грабна пръстена обратно и Ейдотук усети как пропада в личния си ад.

— Изглежда досущ като истинския, нъл тъй — изръмжа уподобителят. — А, хич не ме зяпай такъв. Да не мислиш, че не го знам какво е туй? Виждал съм оригинала веднъж-дваж и тоя тук мож’ заблуди даже и Ветинари. Бая ше има да се потрудя, че да забравя такваз поръчка.

— Не разбирам за какво говорите! — възрази Ейдотук.

— Значи тряб’а да си идиот.

— Казах ви, никой не притежава буквата В!

— Ми що не идеш да го кажеш това на негова светлост? А? Ще му кажеш, дръжки. Вместо туй, ще ми платиш още петстотин. Време ми е вече да мисля за пенсията. Малко парици отгоре ще ми дойдат дюшеш.

— Но ние се бяхме договорили!

— Пък сега си имаме нова договорка — каза Морпет. — Тоя път си купуваш мълчание.

Майсторът на подобия се усмихна доволно. Младежът изглеждаше нещастен и колеблив.

— Тоя пръстен е много важен за някого, нъл тъй? — настоя Морпет.

— Добре, още петстотин, дяволите да го вземат.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга I
Неудержимый. Книга I

Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я выбирал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что бы могло объяснить мою смерть. Благо судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен восстановить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?Примечания автора:Друзья, ваши лайки и комментарии придают мне заряд бодрости на весь день. Спасибо!ОСТОРОЖНО! В КНИГЕ ПРИСУТСТВУЮТ АРТЫ!ВТОРАЯ КНИГА ЗДЕСЬ — https://author.today/reader/279048

Андрей Боярский

Попаданцы / Фэнтези / Бояръ-Аниме