Истински пари

— Това тук не противоречи ли на университетските правила, сър?

— Разбира се! Помисли само какво може да стане, ако с такова нещо се заемат неподходящите хора! Дръж тоя фенер по-високо Козли, нищо не виждам.

— А кои хора биха били неподходящи, сър?

— Ами, реално погледнато, ние например. Но всичко ще е наред, стига Съветът да не открие какво правим. Което, разбира се, няма да се случи, защото те майсторски избягват подобни открития.

— Значи наистина сме в нарушение?

— Е, хайде сега — отговори Селяк, а символът, който рисуваше просветна в синкаво за момент. — Ако си говорим честно, кой измежду нас може да каже кое е правилно и кое погрешно?

— Университетският съвет? — предположи Предиобор.

Селяк хвърли тебешира и се изправи.

— Слушайте ме внимателно вие четиримата! Ще довършим инсорсизма на Угоен, ясно? За негова вечна радост и в не малка степен за доброто на Отдела, уверявам ви! Този ритуал не е лесен, но ако ми помогнете, до края на семестъра всички ще сте доктори по посмъртни комуникации, ясно? Всички ще получите отлични оценки и, разбира се, пръстен с череп! И като се има предвид, че с общи усилия досега сте успели да предадете една трета курсова работа, струва ми се, че такова предложение ви устройва, не мислиш ли, Предиобор?

Студентът примига под напрежението, породено от този въпрос, но природната съобразителност му дойде на помощ. Той се прокашля по типично академичен маниер и заяви:

— Мисля, че ви разбирам, сър. Нашето дело тук, надхвърля жалките светски разбирания за правилно и грешно, нали така? Ние служим на по-висша истина.

— Отлично, Предиобор, далеч ще стигнеш. Чухте ли всички? Висша истина. А така! Дайте сега да прелеем стария досадник вътре и да се омитаме, преди някой да ни усети!

Офицер трол в карета не е нещо, което може да остане незабелязано. Той просто се набива в очи. Вероятно това беше разбирането на Ваймс за малка шегичка. Сержант Детритус седеше зад Влаго, поради което той се беше оказал премазан о седалката. Ветинари и Дръмнот седяха срещу тях. Негова светлост беше скръстил ръце върху бастуна със сребърна дръжка, а брадичката му почиваше върху ръцете. Той не изпускаше Влаго от очи.

Говореше се, че шпагата, скрита в бастуна е изкована от желязото, извлечено от кръвта на хиляда мъже. Влаго считаше това за чисто разхищение — ако бяха добавили само още малко материал, можеше да се получи чудесно рало. Кой изобщо ги измисляше тия неща?

Обаче, знае ли човек, с Ветинари всичко беше възможно, макар и малко мърляво.

— Вижте, ако позволите на Козмо… — подхвана Влаго.

— Pas devant le gendarme — прекъсна го Ветинари.

— Туй значи да не плямпаш, докато аз съм наоколо — преведе Детритус услужливо.

— А може ли да си говорим за ангели? — опита Влаго отново след малко.

— Не, не можем. Г-н Мустак, изглежда вие сте единственият, комуто се подчинява най-голямата армия, която сме виждали след разпадането на Империята. Смятате ли, че това е добра идея?

— Е, не беше моя идея да ми се подчиняват! Просто първи се сетих как да ги накарам!

— Знаете ли, г-н Мустак, ако бъдете убит сега, това ще реши огромен брой проблеми.

— Ама аз нямах намерение да стане така! Т.е.… не точно така.

— Хората не са възнамерявали да строят и империя. Тя просто се е превърнала в лош навик. Така или иначе, г-н Мустак, сега, когато големите са на ваше разположение, как смятате да постъпите с тях?

— Ще пратя по един на всяка семафорна кула, да я задвижва. Магаретата в крачните колела никога не са вършили достатъчно добра работа. Не ми се вярва останалите градове да възразят срещу такова нещо. Ще бъде от полза за цялото човечест… за целокупното население, а и магаретата едва ли ще имат нещо против.

— Това ще осигури работа на няколкостотин. А останалите?

— Смятам да ги превърна в злато, сър. Мисля, че това ще ни реши всички проблеми.

Ветинари повдигна вежда насмешливо.

— Всичките ни проблеми?

Понякога болката вземаше връх, но това някак го успокояваше. Сякаш беше доказателство, че наистина се превръща във Ветинари. Болката беше хубаво нещо. Беше добра болка. Тя му помагаше да се съсредоточи и да мисли.

Точно в момента Козмо си мислеше, че Пучи наистина е трябвало да бъде удушена при раждането си, както, според семейните предания, той самият се е опитал да постъпи. Всяко нещо у нея дразнеше. Тя беше егоистична, надменна, алчна, суетна, жестока, инатлива, напълно лишена от чувство за такт и неспособна да преценява собствените си действия.

Не че в това семейство такива черти се приемаха за недостатъци. Човек не би могъл да натрупа богатство, ако постоянно се тревожи дали постъпва добре или зле. Но Пучи, отгоре на всичко, се имаше за красавица, и това просто вбесяваше Козмо. Вярно, имаше хубава коса, но тези обувки с токове? Изглеждаше като балон с окачени тежести! Единствената причина тялото й да има каквато и да било форма, беше заради чудото на корсетите. А и, въпреки разпространеното мнение, че дебелите момичета поне са приятни личности, личността на Пучи беше просто изобилна и до последната капка — Охол.