Истински пари

Ще ни трябват камъни, мислеше Влаго, докато големите копаеха. Доста камъни. Дали могат да правят хоросан? Разбира се, че могат. Като инструменти, те вероятно са равностойни на Ланкърското армейско ножче.

Беше страховито как успяваха да копаят дори в тази сбита, изхабена почва. Пръстта се изстрелваше нагоре във въздуха като своеобразен фонтан. На около половин миля от тях старата магьосническа кула, разположена на пътя за Сто Лат, се извисяваше над малък запуснат храсталак, отличаващ се сред прилежно култивираните ниви наоколо. Някога кулата е преливала от магия. Затова сега растенията наоколо растяха в странни усукани форми, ако изобщо оцелееха, а совите, населяващи развалините, си търсеха храна, колкото може по-далече. Мястото беше идеално. Никой не го искаше. Беше пущинак, а един истински пущинак не е за изпущане. Какво оръжие само, размишляваше Влаго, докато големът-кон, който беше възседнал обикаляше копаещите. Биха могли да сринат цял град за един ден. Каква ужасна сила биха се оказали в погрешните ръце.

Добре че се оказаха в моите…

Зрителите стояха на известно разстояние, но пък броят им нарастваше. Целият град се беше изсипал да види какво става. Да бъдеш истински гражданин на Анкх-Морпорк означаваше да не изпускаш нито едно подобно представление. А Г-н Каприз беше във вихъра си, настанен върху конската глава. Нищо не доставя по-голямо удоволствие на едно малко куче, от това да си намери високо място, от където да джафка бясно по хората долу… Е, добре, може би само едно нещо. Председателят беше успял да натика играчката си между глинено ухо и лапа и спираше да джафка, само за да изръмжи всеки път щом Влаго се опиташе да я докопа.

— Г-н Мустак!

Той се огледа и видя Захариса, която приближаваше, размахала бележник. „Как го прави?“, недоумяваше той, докато я гледаше как припка покрай копаещите големи и наоколо й се сипе пръст. Успява да се появи дори преди стражата.

— Виждам, че си имате голем-кон — извика тя, вече малко по-близо. — Много е красив.

— Усещането е като да яздиш саксия, която не можеш да направляваш — на Влаго също се наложи да крещи в отговор, за да надвие шума. — И седлото също няма да е лошо да се подплати. Обаче са много добри, нали? Забележете как пристъпват на място през цялото време, сякаш са живи.

— А защо големите се само-погребват?

— Защото аз им наредих!

— Но те са безценни!

— Да. И точно затова трябва да се погрижим да не пострадат, нали?

— Но те принадлежат на града!

— Да, но заемаха доста място, не смятате ли? Аз в никакъв случай не се опитвам да ги присвоя!

— Биха могли да вършат изумителни неща за града, нали?

Все повече хора пристигаха и инстинктивно се скупчваха по-близо до мъжа в златния костюм, защото на него винаги можеше да се разчита да извлече максимална полза от ситуацията.

— Като например да го хвърлят в нова война или да докарат хората до просешка тояга? Моята идея е по-добра!

— Сигурна съм, че ще я споделите с нас! — подкани го Захариса.

— Ще ги използвам като валутна основа! Ще ги превърна в пари! Злато, което само се пази! И не може да бъде фалшифицирано!

— Ще ни сложите на големски стандарт?

— Точно така! Погледнете ги! Колко струват според вас? — изкрещя Влаго, докато конят му отстъпваше, точно като истински кон. — Те могат да строят канали и да заприщват наводнения, да изравняват планини и да прокарват пътища! Ако ги накараме, ще го направят! А ако нямаме нужда от помощта им, дори като бездействат, те ще ни помогнат да станем по-богати! Доларът ще бъде толкова стабилен, че и трол няма да може да го помръдне!

Конят, чието поведение беше изненадващо адекватно, отново отстъпи назад, докато Влаго посочи групата усърдни големи.

— Това е истинска стойност! Това е истинско богатство! Колко по-ценна от златната монета е сръчната ръка, която я държи? — той повтори последното изречение на ум и добави — От това ще излезе отлично заглавие да първа страница, не мислите ли? И, моля ви, погрижете се да изпишат името ми правилно!

Захариса се разсмя.

— Първа страница вече е препълнена! Какво ще стане с тях сега?

— Ще останат тук, докато страстите се охладят и хората вземат разумно решение какво да ги правят.

— А от какво точно пазят града в момента?

— От собствената му глупост!

— Още нещо, Влаго. Изглежда вие единствен отгатнахте как да общувате с големите?

— Невероятно, наистина, но така излиза.

— А защо е така?

— Предполагам, че съм просто много убедителен човек — тя отново се разсмя.

— Който съвсем случайно командва неунищожима армия. Какви искания ще поставите?

— Никакви! Всъщност, като се замисля, няма да възразя срещу малко кафе. Днес не съм закусвал! — тази забележка беше посрещната със смях от цялото множество зяпачи.

— А смятате ли, че гражданите трябва да са доволни, задето тъкмо вие, тъй да се каже, държите юздите?

— И още как! Вярвайте ми! — увери я Влаго, слезе от коня и вдигна Г-н Каприз, който неохотно се раздели с високото си положение.