Истински пари

— Кажете ми как да кажа: „Слушайте мен и само на мен. Подредете се в редици по четири и марширувайте десет мили по посока на главината извън града. Движете се бавно“.

— Хи-хи, какъв сте ми умник, г-н Муфтак! — засмя се Угоен, чийто ум преливаше от видения за глезени. — Ама няма да се получи, да знаете. И ние опитахме подобни неща.

— Аз умея да звуча много убедително.

— Няма да стане, слушайте какво ви казвам. Не открихме нито една думичка, на която да реагират.

— Възможно е, професоре, но не е толкова важно какво казваш, а как го казваш. Рано или късно, всичко опира до това да имаш стил.

— Ха! Вие сте глупак, човече.

— Нали се договорихме? Ще ми трябват още няколко израза — Влаго огледа големите-коне, застинали като статуи. — Нещо, което може да мине за „диииий“ и нещо друго, което означава „стоооой“. Или може би предпочитате да се върнете там, където дори не са чували за танци на пилон?

Глава 11

Големите тръгват — Реална стойност — На крак, служители на висшата истина — Отново в беда — Красивата пеперуда — Лудостта на Ветинари — Г-н Непреклон се събужда — Тайнствени изисквания

Спорът в заседателната зала се разгорещяваше. Това никак не тревожеше лорд Ветинари. Той беше голям привърженик на идеята да остави хиляда гласа да бъдат чути, защото нищо не му пречеше да слуша само онези гласове, които имаха нещо полезно за казване, като „полезно“-то в случая имаше типичното за държавния служител значение „съвпадащо с моето мнение по въпроса“. Опитът му сочеше, че сред хилядата гласове „полезните“ обикновено са по-малко от десет. Освен това той беше забелязал, че хората, които държат на прословутите хиляда изразени мнения, обикновено искат просто техният глас да бъде чут над останалите 999. И точно по тези причини боговете бяха създали комисиите. Ветинари много го биваше да председателства разни комисии, особено ако Дръмнот води протокола. Лорд Ветинари използваше комисиите, както по-глупави тирани са ползвали Желязната девица. Комисиите струваха на хазната съвсем малко повече18, след тях се почистваше много по-лесно, бяха много по-ефективни и най-важното, хората трябваше да бъдат вкарвани в Желязната девица насила.

Той тъкмо се канеше да назначи десетимата най-гръмогласни души в Комисия по големския въпрос, която да бъде пратена да заседава в уединен, далечен офис, под ключ, когато един от тъмните чиновници изплува, като че ли от сенките, и прошепна нещо в ухото на Дръмнот. Секретарят се наведе надолу към господаря си.

— А, изглежда големите са си заминали — оповести Ветинари жизнерадостно, докато прилежният Дръмнот отстъпваше обратно на мястото си.

— Заминали? — повтори Прелест Дивна, като се опитваше да надникне през прозореца. — Как така са заминали?

— Вече не са тук — обясни Ветинари. — Както изглежда, г-н Мустак ги е отвел. Те напускат града ни в стройни редици.

— Не може да ги отвежда! — лорд Дауни беше вбесен. — Та ние още не сме решили какво да правим с тях!

— Да, но ги е отвел — отвърна Ветинари лъчезарно усмихнат.

— На него му е забранено да напуска града! Той е банков крадец! Командир Ваймс, изпълнете си дълга и го арестувайте! — долетя откъм Козмо.

Погледът на Ваймс би смразил и по-малко луд човек.

— Съмнявам се, че се кани да се отдалечи чак толкова, сър — отвърна той. — Как ще наредите да постъпя, милорд?

— Е, изглежда изобретателният г-н Мустак има план — коментира Ветинари. — Може би е най-добре да отидем и да проверим какъв е той.

Тълпата се втурна към изхода, който веднага се оказа задръстен от боричкащи се хора. Докато те си проправяха път навън, Ветинари сложи ръце зад главата си, облегна се назад и затвори очи.

— Обичам демокрацията. Цял ден мога да я слушам. Дръмнот, нареди да приготвят каретата, моля.

— Вече се погрижих, сър.

— Вие ли му натикахте тия бръмбари в главата!?

Ветинари отвори очи.

— Г-це Добродуш, винаги е удоволствие да ви видя — промърмори той и размаха ръка, за да разсее дима. — Мислех, че сте си тръгнала. Как приятно съм изненадан, че сте още тук.

— Е, ваша ли беше идеята? — настоя Прелест Дивна, а цигарата й видимо се скъси при следващото дръпване. Тя пушеше, сякаш воюваше с цигарите.

— Г-це Добродуш, не мисля, че бих могъл да подтикна Влаго фон Мустак към нещо по-опасно, от заниманията, с които той запълва времето си по собствено желание. Докато вие отсъствахте, той катереше сгради за забавление, отваряше с шперц ключалките в собствената си поща и дори се присъедини към Братството на екстремното кихане, чиито членове, честно казано, са ненормални. Той постоянно търси тръпката от надвиснала опасност, за да дава смисъл на живота му.

— Да, но не прави нищо подобно, когато аз съм тук!

— Именно. Мога ли да ви предложа да ви откарам?

— Това пък „именно“ какво трябва да означава? — попита Прелест Дивна подозрително.

Ветинари повдигна вежда.

— Ако изобщо съм научил нещо за начина, по който мисли годеникът ви, когато пристигнем, би трябвало да заварим огромен изкоп…