Истински пари

От друга страна обаче тя беше на неговата възраст и поне беше амбициозна и способна да изпитва нестихваща омраза. Не беше безделница като всички останали, които си прекарваха целия живот, вкопчени в парите. Те не проявяваха никаква инициатива. С Пучи поне можеше да разговаря. Тя гледаше на нещата от по-чувствителна, женска гледна точка.

— Най-добре Непреклон да бъде убит — заяви тя. — Сигурна съм, че знае нещо. Да го увесим за глезените от някой мост. Дядо така правеше. Защо още носиш тая ръкавица?

— Той е служил вярно на банката дълги години — отговори Козмо, като пренебрегна последната й забележка.

— И? Това какво общо има? Още ли имаш проблеми с ръката?

— Нищо й няма на ръката ми — тросна се Козмо в същия момент, в който поредната кървава роза на болката разцъфтя нагоре до рамото му.

Близо съм, помисли си той. Толкова близо! Ветинари мисли, че съм му паднал в ръцете, но всъщност той падна в моите! О, да! Въпреки това… може би беше време да поразчисти.

— Ще изпратя Боровинка да се погрижи за г-н Непреклон довечера — каза той. — Сега, когато разполагам с Гепи, вече нямам нужда от него.

— Хубаво. А после ще тикнат оня Муцвак в пандиза и ние ще си върнем банката. Ама никак не изглеждаш добре, да знаеш. Много си блед.

— Блед, колкото Ветинари? — попита Козмо и посочи портрета.

— Какво? Какви ги плещиш, не бъди идиот — отвърна Пучи. — И се усеща някаква гадна миризма. Нещо да не е умряло наоколо?

— Мислите ми са кристално бистри. Утре ще е последният ден на Ветинари като патриций, уверявам те.

— Продължаваш да говориш глупости. И се потиш като прасе, ако искаш да знаеш — сряза го Пучи. — Честно, потта капе от брадичката ти. Вземи се стегни!

— Сигурно, когато какавидата започне да се превръща в красива пеперуда, тя се чувства сякаш умира — говореше си Козмо замечтано.

— Какво, какво? Кой ти знае. Пък и какво общо има това? — попита Пучи. — И ако искаш да знаеш, не е толкова просто, защото, виж, много странно — гъсеницата всъщност умира и става на каша вътре в какавидата, а после някаква малка част от нея, като бъбрек или нещо подобно се събужда, изпива сока, останал от гъсеницата и тогава се измъква навън като пеперуда. Чудно нещо. А ти стига си хленчил, сигурно просто си хванал грип. Излизам, имам среща. До утре.

Тя излезе и остави Козмо сам, в компанията на Боровинка, който четеше в ъгъла. На Козмо му хрумна, че не знае почти нищо за този човек. Разбира се, веднага щом стане Ветинари, той щеше да знае всичко за всеки.

— Ти си завършил Школата за убийци, нали, Боровинка? — попита Козмо.

Боровинка извади малък сребърен разделител от горния си джоб, постави го внимателно на страницата и затвори книгата.

— Да, сър. Бях стипендиант.

— О, да. Помня ги тези. Виждахме ги да се мотаят наоколо. Другите студенти бяха склонни да ги тормозят.

— Да, сър. Но някои от нас оцеляха.

— Някога аз да съм те тормозил?

— Не, сър. Щях да си спомням.

— Много добре, много добре. Как ти е малкото име, Боровинка?

— Не знам, сър. Бил съм подхвърлено дете.

— Колко тъжно. Животът ти трябва да е бил труден.

— Да, сър.

— Понякога светът може да е крайно жесток.

— Да, сър.

— Ще бъдеш ли така добър да убиеш г-н Непреклон довечера?

— Отбелязвам си го, сър. Ще взема някой да ме придружи и ще се заема с изпълнение на задачата час преди изгрев. По това време мъглата е най-гъста, а и повечето наематели на г-жа Кейк ще отсъстват. За щастие самата г-жа Кейк ще нощува при старата си приятелка, г-жа Смажи-Бръмбар в Желан сапун. По-рано днес направих малко проучване, в очакване на това ваше решение.

— Ти си истински професионалист, Боровинка. Поздравявам те.

— Благодаря, сър.

— Да си виждал Ейдотук някъде?

— Не, сър.

— Къде ли се е дянал? Всъщност, най-добре върви да вечеряш. Аз няма да ям тази вечер.

След като вратата се затвори след Боровинка, Козмо допълни на глас:

— А утре ще бъда нов човек.

Той се протегна и изтегли шпагата. Тя беше истински шедьовър.

От своя портрет срещу него, Ветинари повдигна вежда и каза:

— Утре ще се превърнеш в красива пеперуда.

Козмо се усмихна. Почти беше успял. А Ветинари беше напълно побъркан.

Г-н Непреклон отвори очи и се взря в тавана.

След няколко секунди тази безлична гледка беше заменена от огромен нос, както и остатъка от едно загрижено лице на заден план, зад носа.

— Вие сте буден!

Г-н Непреклон примига, за да фокусира поглед и откри, че се взира в силуета на г-ца Драперия, очертан срещу светлината от лампата.

— Случи ви се забавна малка преживелица, г-н Непреклон — обясни му тя с бавния, внимателен тон, който хората ползват, когато говорят с психично болни пациенти, със старци и с въоръжени злодеи.

— Забавна преживелица? Направил съм нещо забавно? — той вдигна глава от възглавницата и подуши. — Защо сте окачила чесън около врата си, г-це Драперия?

— За… всеки случай — отвърна тя гузно. — Срещу… настинка, да, за да ме пази от настинка. Човек не може да е прекалено внимателен. А вие как се чувствате?