Истински пари

Влаго разпозна този поглед и тази интонация. А така…

— Да, аз съм — потвърди той.

Стражникът заговори още по-тихо.

— А, ъъ, дали случайно не ви се намира някоя от сините…

— Уви, не — бързо го прекъсна Влаго и бръкна в джоба си. — Но по една случайност имам тук една много рядка марка от двадесет цента, серия Зелево зелено, с онази крайно забавна „грешка“ при печата, която предизвика доста вълнения миналата година, ако си спомняте. Тази е последната останала. Има висока колекционерска стойност.

В ръката му се появи малък плик и мигновено изчезна в джоба на ефрейтора.

— Не можем да позволим нещо да се случи на гражданите — съгласи се той. — Така че, най-добре да ги изтикаме назад стотина ярда.

— Отлична идея — поздрави го Влаго.

Няколко минути по-късно площадът около него опустя, понеже стражниците бързо проумяха, че колкото по-далеч избутат тълпата от възможната опасност, толкова по-далеч ще се окажат от нея те самите.

А сега, помисли си Влаго, настъпи Моментът на истината. Макар че, ако имаше как, той би го заменил за Момента на правдоподобните лъжи, понеже повечето хора ги предпочитат.

Ъмнианските големи бяха по-едри и тежки от тези, които обичайно се срещаха в града, но пък бяха много по-изящни. И нищо чудно — те вероятно бяха изработени от други големи. Създателите им бяха оформили нещо като мускули, както и спокойни, тъжни лица. В последния един час, въпреки забраната на стражниците, сладките дечица на града бяха успели да нарисуват черни мустачки на този конкретен екземпляр.

Тааакааа. Сега да се заеме с професора.

— Кажете, професора, приятно ли ви е да сте мъртъв? — попита той.

— Приятно? Как може на някого да му е приятно, глупако? — скастри го Угоен.

— Нямате много развлечения?

— Младежо, думата развлечение изобщо не е приложима за отвъдното — каза Угоен.

— И затова все се въртите из отдела?

— Да! Може и да се ръководи от аматьори тия дни, но все нещо интересно ми попада.

— Не се съмнявам, но се чудех дали вашите конкретни… интереси, не биха били по-удачно задоволени някъде, където все нещо става.

— Не ви разбирам.

— Кажете, професоре, чувал ли сте за клуб Розовото коте?

— Не, не съм. Тия дни котките обичайно розови ли са?

— О? Ами, в такъв случай, нека ви разкажа за клуб Розовото коте — предложи Влаго. — Ще ме извините ли доктор Селяк?

Той отпрати с жест Селяк, който му смигна и поведе студентите си към отстранената тълпа. Влаго метна ръка върху призрачните рамене. Не му беше комфортно да си държи ръката така във въздуха, без физическо рамо, на което да я подпре, но стилът беше всичко.

Двамата си шепнаха възбудено известно време и после Угоен възкликна:

— Искате да кажете, че е… неприлично?

Неприлично, повтори Влаго на ум. Леле, той наистина е стар.

— О да. Дори бих казал пълно с намеци.

— А те, показват ли си… глезените? — попита Угоен със светнал поглед.

— Глезени — повтори Влаго. — О, да, глезените им определено са на показ.

Богове, чак толкова ли е стар?

— През цялото време?

— Двадесет и четири часа на ден. Никога не обличат дрехи — увери го Влаго. — И понякога се въртят на пилон с главата надолу. Повярвайте ми, професоре, вечността няма да ви се стори достатъчно дълга.

— И в замяна искате да ви преведа само няколко думи?

— Да, един малък речник.

— И после ще съм свободен?

— Да!

— Давате ли ми думата си?

— Вярвайте ми. Трябва само да обясня всичко на Селяк. Току виж той възразил.

Влаго се запъти към малката групичка, която не съдържаше пукнат некромант. Но отговорът на посмъртния комуникатор не беше по план. Явно бяха почнали да го гризат съмнения.

— Чудя се дали ще постъпим правилно, да пратим тъкмо него да обитава подобно заведение? — попита Селяк колебливо.

— Никой няма да го вижда. И той няма да може да докосва никого. А доколкото разбирам, там са твърдо против физическия контакт.

— Да, предполагам, ще може само да зяпа младите дами.

Откъм студентите отново се дочу кикот.

— Е, и? На тях им се плаща, за да ги зяпат — посочи Влаго. — Те са професионално зяпани. Това е заведение, където се зяпа. За зяпачи. Пък и нали виждате какво става? Току виж ония хубостници ни докарали някоя война. Нима можем да им се доверим? Вярвайте ми.

— Доста често го повтаряте, г-н Мустак — отбеляза Селяк.

— Това е защото може да ми се вярва. Значи, решено? Изчакайте, докато ви повикам, и после можете да го отведете до последното му обиталище.

Сред тълпата се забелязваха хора с ковашки чукове. Не е лесно да се натроши голем, който не желае да бъде натрошен, но за всеки случай трябваше да ги разкара от тук, възможно най-бързо.

Едва ли щеше да се получи. Не можеше да е толкова просто. И въпреки това на Прелест Дивна не й беше хрумнало. Нито на професора. Ефрейторът, който в момента смело удържаше тълпата, би се досетил, защото всичко се свеждаше до раздаването на заповеди. Но никой не го беше попитал. Човек трябваше просто малко да помисли.

— Хайде де, младежо — подвикна му Угоен, висящ на същото място, където го бяха оставили носачите му. — До почваме.

Влаго си пое дъх.