Истински пари

Всички глави се извърнаха към Угоен и неговия преносим кръг, който беше останал близо до вратата, просто защото приносителите му не бяха успели да си проправят път по-навътре.

— Какво? Не! Моят ъмниански не е никак лош, но не успяхме да ги накараме дори да се помръднат! Опитах какви ли не заповеди, но напразно. Много съм разочарован! — той размаха жезъла си към доктор Селяк. — Хайде, момчета, размърдайте се. Да опитаме още веднъж!

— Мисля, че мен ще ме послушат — вметна Влаго, който се беше вторачил в брадвата, но гласът му беше удавен в глъчката, породена от мърморещите студени, които се бореха да измъкнат вълшебния кръг обратно през задръстената врата.

Сега да видим защо съм толкова сигурен, добави Влаго на ум. Дам… дам. Всъщност е много… просто. Прекалено просто, за да занимавам цял комитет с тази идея.

— Кат’ предс’ател на Гилд’ята на търговците гос’да; мож’ ли да вметна, че тез неща сей ’вяват ценна ра’отна сила за града? — обади се г-н Робърт Паркър17.

— Никакви роби в Анкх-Морпорк! — скастри го Прелест Дивна и размаха пръст към Ветинари. — Вие самият все това повтаряте!

В отговор Ветинари повдигна вежда. След това я задържа така и я повдигна още малко. На Прелест Дивна обаче тия не й минаваха.

— Г-це Добродуш, самата вие обяснихте, че тези големи нямат обичайната плочка в главата си. Следователно няма как да ги освободите. Ето защо отсъждам, че те са инструменти и, след като сами се поставят в услуга на града, ние ще се отнасяме към тях като към градска собственост — той вдигна ръце, за да укроти надигналата се врява и продължи. — Няма да ги продаваме и ще се грижим за тях, както човек се грижи за инструментите си. Те ще работят за доброто на града и…

— Не, това би било ужасна идея! — една бяла манта се опитваше да си пробие път и да излезе пред всички. В горния край на мантата беше нахлупена жълта непромокаема шапка.

— А вие сте…? — попита Ветинари.

Фигурата си свали жълтата шапка, огледа се и се вцепени. Измежду устните на мъжа се отрони само кратко стенание.

— Не сте ли вие Хюбърт Смут? — попита отново Ветинари.

Лицето на Хюбърт остана застинало в ужасена гримаса, така че патрицият продължи с по-мек тон.

— Трябва ли ви време да обмислите въпроса ми?

— Аз… тъкмо… чух… за… — подхвана Хюбърт, но накрая само примига и огледа стотиците лица наоколо.

— Г-н Смут, финансовият алхимик? — насърчи го Ветинари. — Дали не сте си записал каквото имате да казвате някъде по дрехите?

— Мисля, че мога да помогна — обади се Влаго и разбута хората наоколо с лакти, за да стигне до онемелия икономист.

— Хюбърт — каза той, като сложи ръка на рамото му, — всички тези хора са се събрали тук, за да чуят твоята изумителна теория, която демонстрира защо не е препоръчително новите големи да работят за града. Нали няма да ги разочароваш? Знам, че не се срещаш често с хора, но всички те са чували за твоята великолепна работа. Ще им помогнеш ли да проумеят, това което току-що извика?

— Целите сме слух — потвърди Ветинари.

В главата на Хюбърт надигащият се страх от тълпи беше укротен от нуждата да се вменява знание на невежите, което ще рече, всички останали, освен него. Ръцете му се стрелнаха към реверите на сакото и ги сграбчиха. Той прочисти гърло.

— Е, ами, проблемът е, че, ако преценим големите като работна сила, те са способни за един ден да свършат работата на сто и двадесет хиляди души.

— Помислете какво само биха могли да направят за града! — обади се г-н Зализан от Гилдията на занаятчиите.

— Като начало ще оставят сто и двадесет хиляди души без работа — продължи Хюбърт. — Но това не е всичко. Те не се нуждаят от храна, облекло и подслон. Повечето граждани харчат парите си именно за храна, подслон, дрехи, развлечения и, не на последно място, данъци. А за какво ще ги харчат големите? Търсенето на множество стоки на пазара ще спадне и това допълнително ще увеличи безработицата. Разбирате ли, всичко е в обръщението. Докато парите се движат свободно, те създават благосъстояние по пътя си.

— Значи според вас, тези неща могат да ни докарат до просия! — възкликна Ветинари.

— Ще настанат… трудни времена — потвърди Хюбърт.

— Тогава как предлагате да постъпим, г-н Смут?

Хюбърт придоби объркан вид.

— Не знам, сър. Не знаех, че се очаква да намеря и решение.

— Всеки друг град би ни нападнал, ако разполагаше с тези големи — обади се пак лорд Дауни. — А няма нужда да се тревожим и за техните работни места, нали? Така де, поне нещичко бихме могли да завоюваме.

— Да си направим империйка, един вид — отвърна Ветинари ехидно. — Да използваме робите си, за да създадем повече роби? Но дали сме готови да обявим война на целия свят? Защото, каквото и да правим, накрая ще се стигне до там. Най-доброто, на което ще можем да се надяваме, е поне някои от нас да оцелеят. Най-лошото — да постигнем победа. Победа и пълен упадък. На това ни учи историята, лорд Дауни. Нима и така не сме достатъчно богати?