Истински пари

В този момент Влаго усети, че земята под краката му се тресе.

— Какво? О, да — отвърна Угоен. — Онези златни големи, за които питахте…

… последва по-силна вибрация, достатъчна да накара стомаха да се свие на топка…

— … оказа се, че в дадения контекст думата изобщо не означава злато. Същата дума има повече от сто и двадесет възможни значения, но в този случай, като се вземе предвид целия абзац, означава хиляда.

Улицата отново се разтресе.

— Т.е. иде реч за четири хиляди голема — Угоен довърши обяснението си жизнерадостно — А, ето ги и тях!

Те се зададоха по улиците в редици по шест, заемащи пространството от стена до стена, три метра високи. От тях се стичаха вода и кал. Стъпките им отекваха в целия град.

Настъпващите големи не смазваха хора по пътя си но такива дреболии като сергии и карети се превръщаха в трески под масивните им крака. Докато навлизаха все по-навътре в града, те започнаха да разтеглят редиците си ветрилообразно. Трополяха по странични улици и се насочваха към портите на града, които в Анкх Морпорк бяха винаги отворени, защото какъв беше смисълът да се поставят препятствия през възможните клиенти?

А след тях идваха конете, не повече от двадесетина в цялото забързано множество, със седла вградени в глинените им гърбове, следващи плътно двукраките големи. Вероятно всеки, който ги видя, беше завладян от една и съща мисъл: „Как да си докопам един такъв?“.

Един единствен човекоподобен голем спря на средата на площад Сатор, вдигна юмрук като за поздрав, падна на едно коляно и замръзна на място. Конете спряха до него, сякаш чакаха ездачи. Останалите големи продължиха гръмовния си поход напред, извън града, и спряха едва когато плътно обграденият със стени Анкх-Морпорк се сдоби с още една стена, извън портите си. Като един те вдигнаха десните си ръце, свити в юмрук. Обградили града, рамо до рамо, големите пазеха. Настъпи тишина.

На площад Сатор командир Ваймс огледа първо надвисналия юмрук, а после Влаго.

— Арестуван ли съм? — попита Влаго смирено.

Ваймс въздъхна.

— Г-н Мустак, думи нямам да опиша какво сте точно.

Голямата приземна заседателна зала на двореца беше претъпкана. Повечето хора стърчаха прави. Водачите на всяка гилдия, всяко сдружение и всеки, който държеше да може да казва, че е бил там… беше там. Тълпата преливаше в двора на двореца и отвън на улицата. Деца се катереха по голема на площада, въпреки усилията на стражниците, които го пазеха16. В средата на масата беше забита голяма брадва, забеляза Влаго. Беше разцепила дървото и явно беше престояла там известно време. Вероятно се явяваше някакво предупреждение или символ. Все пак, това беше военен съвет, макар и в отсъствие на военни действия.

— Вече получихме някои доста заплашителни послания от други градове — оповести лорд Ветинари. — Така че е само въпрос на време.

— Че защо? — поинтересува се архиканцлер Ридкъли от Невидимия университет, който беше успял да си намери място за сядане, след като излевитира от там човека, който го заемаше, без да обръща внимание на протестите му. — Тия пущини само си стоят пред стените, нали така?

— Точно така. Но явно това се счита агресивна защита и е равнозначно на обявяване на война — от патриция се отрони тъжна малка въздишка, признак, че умът му забавя топката за момент. — Дали мога да напомня на всички популярната сентенция на генерал Тактикус: „Онзи, който желае война, се приготвя за нея“? Градът ни е обграден от стена, състояща се от създания, всяко едно от които, доколкото разбирам, може да бъде спряно само от стенобитно оръдие. Г-ца Добродуш — тук той направи пауза, за да се усмихне късо на Прелест Дивна, — беше така добра да снабди Анкх-Морпорк с армия, способна да покори света, макар с радост да приемам уверенията й, че не го е направила умишлено.

— Ами тогава да го покорим — обади се лорд Дауни, оглавяващ Гилдията на убийците.

— А, лорд Дауни. Сигурен бях, че някой ще го предложи — отвърна Ветинари. — Г-це Добродуш? Вие сте изучавала тези големи.

— Имах само половин час! — възрази Прелест Дивна. — При това куцуках на един крак!

— Въпреки това, вие сте нашият експерт. И сте се консултирала с подчертано мъртвия професор Угоен.

— Той постоянно се опитваше да надникне под роклята ми!

— Моля ви, мадам?

— Те нямат обичайната повеля, която да можем да променим — обясни Прелест Дивна. — Главата им не може да се отваря. Доколкото можем да преценим, дадена им е една върховна заповед — да защитават града. Това е всичко. И тя е гравирана върху глината им.

— Въпреки това, съществува такова нещо като профилактична защита. Тя също може да мине за охраняване. По ваше мнение, те биха ли нападнали друг град?

— Не ми се вярва. Върху кой град ще наредите да проверим това предположение, милорд?

Влаго потрепери. Понякога на Прелест Дивна просто не й пукаше от нищо.

— Нито един — отвърна Ветинари. — Няма да създаваме повече проклети империи, докато аз съм патриций. Тъкмо почваме да се възстановяваме след последната. Професор Угоен, успяхте ли да ги накарате да изпълнят някаква заповед?