Истински пари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари

ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари…

Беше време аз шпагата. Да я вземе, да я предаде, да си прибере парите и да бяга.

В Отдела за посмъртни комуникации беше тихо. Там никога не се случваше да е особено шумно, макар че когато вселената като цяло притихнеше, винаги се дочуваха пискливи малки гласчета, процеждащи се от Отвъдното.

Според Селяк, цялата беда беше там, че повечето му предшественици не бяха имали каквито и да било интереси извън поверения им отдел, където социалните умения не бяха от първостепенно значение, и затова, дори след смъртта си, те не съумяваха да се радват на живота. Така че продължаваха да витаят из отдела и нямаха никакво желание да го напуснат. Понякога, когато се усещаха по-силни и се случеше Трупата на Кукличките да поставя нова пиеса, той ги пускаше да излязат и да обогатят декорите.

Селяк въздъхна. Това беше най-големия недостатък на работата му в ОПК — никога не можеше да претендира, че той именно е шефът. Хората с по-обичайна професия се пенсионираха, връщаха се да навестят доброто старо работно място няколко пъти, докато там все още имаше някой да ги помни, и после се изгубваха в необятното минало.

Бившите служители тук обаче можеше и никога да не се разкарат…

Имаше една стара мъдрост: „Старият некромант никога не умира“. Когато я чуеха, хората обикновено реагираха с: „… и?“. И Селяк се виждаше принуден да отговори: „Това е то, опасявам се. Просто старите некроманти не умират.“

Той тъкмо разтребваше в края на деня, когато Чарли се обади от своя сенчест ъгъл.

— Някой се задава през портала. Казвам, някой…

Селяк се извъртя рязко. Магическият кръг беше осветен и една полупрозрачна островърха шапка вече се издигаше от пода.

— Професор Угоен? — попита Селяк.

— Точно тъй и нямаме време за губене, младежо — отвърна сянката на Угоен, която все още се издигаше.

— Но аз ви прогоних! Използвах Деветкратното отричане! То пръждосва всичко!

— Е, да, ама него аз съм го писал — обясни Угоен самодоволно. — О, спокойно де, аз съм единственият, върху когото не действа. Що за идиот трябва да съм да напише заклинание, дето може да засегне и мен самия, а?

Селяк размаха треперлив пръст към професора.

— Оставил сте си таен проход, нали?

— Естествено. Отличен, при това. Ти не го мисли, и за прохода само аз знам — Угоен вече се носеше над кръга в пълния си ръст. — Обаче хич не се опитвай да го намериш. Какъвто си некадърник, никога няма да откриеш скритите руни.

Угоен огледа стаята.

— Онова чудесно девойче не е ли наоколо? — попита той с надежда. — Както и да е. Трябва да ме изведеш от тук, Селяк. Искам да лично да гледам шоуто!

— Шоу? Какво шоу? — отвърна Селяк, решен да прегледа заклинанието за Деветкратно отричане много, много внимателно.

— Знам какви големи идват насам.

Като дете Влаго се молеше всяка вечер, преди лягане. Всички в семейството му бяха активни поклонници на Църквата на обичайния картоф, която избягваше крайностите, типични за Църквата на древния православен картоф. Последователите на обичайния картоф бяха сдържани, предприемчиви и изобретателни, повсеместно ползваха маслени лампи и сами си изработваха мебелите, по което рязко се отличаваха от останалото население на региона, което използваше предимно свещи и седеше върху овцете си.

Влаго мразеше молитвите. Имаше усещането, че като се моли отваря голям черен портал в пространството, през който всеки момент нещо може да се пресегне и да го сграбчи. Това може би се дължеше на факта, че обичайната молитва включваше израза „ако умра преди да се събудя“, заради който в най-лошия случай Влаго будуваше до сутринта. Освен това, от него се очакваше преди да заспи да си припомни всичко, с което е благословен.

Сега, докато лежеше в мрака на банката, премръзнал и осезаемо сам, той реши да си провери наличните благословии.

Имаше здрави зъби и не страдаше от преждевременна загуба на коса. Ето на! Не беше толкова трудно, нали?

А освен това, не го бяха арестували. Точно. Но пред трезора, многозначително омотан в жълто-черна лента, бяха оставали на пост един трол.

В трезора нямаше злато. Е, не точно. Имаше около две кила злато, прикриващо камарите оловни кюлчета. Някой доста се беше постарал да ги подреди така. И това беше някаква светлинка в тунела, нали така? Беше останало поне някакво злато. Не е като да нямаше съвсем никакво злато, нали?