Истински пари

— Няма как да стане, понеже, трето, такъв човек едва ли съществува, четвърто, вратата е заключена отвътре и мисля, че той е оставил ключа в ключалката, което обяснява защо никой от моите не пасва — Влаго размаха наскоро открития ключодържател. — Пето, опитвам се да завъртя неговия ключ отвън с пинцета, което е изпитан стар номер, но сега, явно, не се получава.

— Хубаво. Може ли вече да се връщаме горе?

Троп-троп-троп-троп.

Влаго отново надникна през малката шпионка на вратата. Отвътре тя беше прикрита с тежка плочка, но около краищата й се долавяше светлина, макар и съвсем слабо. Вътре имаше запалена лампа. Това което липсваше в трезора, поне доколкото Влаго знаеше, беше каквото и да било вентилация. Явно е бил построен преди концепцията за дишането да е била окончателно възприета. Това беше една изкуствена пещера, предназначена да съхранява нещо, което изобщо не се нуждае от чист въздух. Златото не може да се задуши.

— Не мисля, че ще можем — отвърна Влаго. — Понеже, шесто, на него скоро ще му свърши въздухът. Може даже вече да е мъртъв!

— Е, ако така и така е мъртъв, не може ли да почака до утре? Тук е адски студено.

Троп-троп-троп-троп.

Влаго огледа тавана. Състоеше се от древни дъбови греди, стегнати с железни ремъци. Той беше съвсем наясно какво се случва с дъбовите греди след време. Стават по-яки от стомана. Острието на брадвата се затъпява без да ги нарани, а чукът отскача право в лицето на нещастника, който го размахва.

— Не може ли охраната да помогне? — предложи Прелест Дивна.

— Съмнявам се — отвърна Влаго. — Пък и не ми се ще да ги насърчавам да си прекарват нощите като търсят начини за проникване в трезора.

— Но те повечето са на служба в градската стража, нали?

— Е и? Когато човек се е запътил към светлото бъдеще с толкова злато, колкото може да носи, той не отделя кой знае колко време да се тревожи за досегашната си работа. Аз съм престъпник. Вярвай ми, знам какво говоря.

Той се запъти към стълбите, като тихо броеше крачките си.

— Сега пък какво правиш?

— Опитвам се да преценя коя част от банката се намира директно върху златния резерв — отвърна Влаго. — Обаче знаеш ли какво? Мисля, че вече знам. Мисля, че стаята със златото лежи точно под бюрото му.

Пламъкът на лампата беше съвсем слаб и от него се издигаше струйка мазен дим, който бързо се слягаше по чувалите, сред които г-н Непреклон лежеше свит на кълбо.

Над него се дочу звук и гласове, приглушени от древния таван. Някой каза:

— Не мога дори да го помръдна. Добре, Гладис, опитай ти.

— Не Съм Сигурна, Че Такива Действия Са Присъщи На Една Дама — изръмжа втори глас.

— О, да. Води се разместване на мебелите — отвърна глас, който явно беше женски.

— Много Добре. Ще Го Повдигна И Ще Обера Праха Под Него.

Чу се гръмовен звук от дърво, стържещо о дърво и върху струпаните кюлчета се посипа прах.

— Наистина Е Много Прашно. Ще Донеса Метла.

— Всъщност, Гладис, сега искам да вдигнеш и пода, моля — обади се пак първият глас.

— И Под Него Ли Е Прашно?

— Убеден съм.

— Добре Тогава.

Последваха няколко удара, от които гредите заскърцаха, а после пак се чу ръмжащият глас.

— В Книгата На Лейди Трезве За Управление На Домакинството Не Се Казва Нищо За Чистене На Праха Под Пода!

— Гладис, там долу може би умира човек!

— Разбирам. Това Би Било Крайно Нехигиенично — гредите се разтресоха под поредния удар. — Лейди Трезве Казва, Че Всяко Тяло, Открито В Къщата По Време На Парти, Трябва Да Бъде Изхвърлено Дискретно, За Да Се Избегне Възможен Скандал.

Още три удара и една греда се разцепи.

— Лейди Трезве Казва, Че Стражниците Са Грубияни И Никога Не Си Изтриват Ботушите.

Още една греда се пропука и отгоре проникна светлина. В процепа се появи ръка, голяма като лопата, сграбчи един от железните ремъци и го скъса.

Влаго надникна в мрака, от който се издигаше дим и обгръщаше главата му.

— Виждам го, долу е! Богове, как само мирише тук!

Прелест Дивна надникна над рамото му.

— Жив ли е?

— Надявам се — Влаго се спусна между натрошените греди и скочи върху кюлчетата. Малко след това извика: — Има пулс. И в ключалката наистина има ключ. Слезте тук долу да ми помогнете.

— Ъм, имаме си компания — отвърна Прелест Дивна.

Срещу осветения отвор на тавана се бяха очертали две глави с нахлупени шлемове. По дяволите! Да се наемат полицаи за охрана на банката не беше лоша идея, но те никога не преставаха да мислят като полицаи, дори в свободното си време, и бяха готови веднага да си извадят погрешните заключения, само защото го бяха заварили в разбит банков трезор посред нощ. Мозъкът му веднага изтика на преден план думите: „Вижте, мога да обясня“, но той успя да прехапе език преди да ги изрече. Все пак, това си беше неговата банка.

— Вие пък какво искате? — сопна им се вместо това.

Въпросът действително беше достатъчно неочакван, за да ги обърка, но един от тях запази достатъчно присъствие на духа, за да попита:

— Сър, това вашият банков трезор ли е?

— Аз съм заместник председателят, идиот такъв! А тук долу има ранен човек!

— Да не е паднал вътре, докато разбивахте трезора?