Истински пари

— А какво ще правим с всичко това? — попита тя и отново срита камарата. Тя потрепери и някъде във вътрешността й нещо изписука.

— Да приберем всичко обратно? — предложи Влаго несигурно.

Купчината бездушни залъгалки имаше мрачен, враждебен вид. Приличаше на някакво чудовище, безцеремонно извлечено на бял свят от мрака на морската бездна.

— Опасявам се, че ще ми дойде твърде много — отвърна Прелест Дивна. — Хайде просто да оставим вратата на скрина отворена, така че камарата да пропълзи обратно сама. Хей!

Последното беше отправено към Г-н Каприз, който тъкмо тогава се измъкна от стаята понесъл нещо в уста.

— Кажи ми че това беше просто стар гумен кокал — бързо каза тя. — Моля те!

— Н-не — Влаго поклати глава. — Мисля, че това не би било правилното описание. Мисля, че беше… беше… беше нещо различно от стар гумен кокал. Точно така.

— Да, ама виж сега — настояваше Хюбърт, — нали щяхме да знаем, ако някой беше откраднал златото? Такова нещо би се разчуло! Почти съм убеден че проблемът е в пресечния мултиклапан, точно тук.

Той почука тънка стъклена тръбичка.

— Не мишля, че Глупър е шгрешил, шър — отвърна Игор унило.

— Игор, осъзнаваш ли, че ако Глупър е прав, това означава, че в трезора ни на практика не е останало никакво злато?

— Вярвам, че Глупър не е допушнал грешка, шър.

Игор извади един долар от джоба си и отиде до кладенеца.

— Бъдете така добър да наблюдавате режервоара „Ижгубени пари“ — каза той и пусна монетата в тъмните води. Тя проблесна за момент и после потъна, изгубена за човечеството.

В единия ъгъл на сложната стъклена структура, едно малко синьо мехурче се надигна, залюля се насам-натам докато си издигаше, и накрая се пукна на повърхността на водата с тихо „глуп“.

— Олеле — каза Хюбърт.

Законите на сатирата изискват, когато двама души се хранят на маса за двадесет, те да седната в двата й срещуположни края. Влаго и Прелест Дивна решиха да не робуват на тези закони и вместо това и двамата се настаниха в единия край на масата. Гладис стоеше в другия край с кърпа, преметната през едната ръка, и с мътен блясък в горящите си очи.

Овчият череп никак не помагаше на Влаго да се разведри. Пеги беше сложила главичката на поднос и беше подредила около нея цветя, но тъмните очила му лазеха по нервите.

— Ъм, големите добър слух ли имат? — попита той.

— Отличен — увери го тя. — Виж, няма нужда да се тревожиш. Имам план.

— О, чудесно.

— Сериозно говоря. Утре двете с нея ще се поразходим.

— А не можеш ли просто… — Влаго се поколеба и после изрече полугласно — да промениш думите в главата й?

— Тя е свободен голем! — сопна му се Прелест Дивна. — На теб как би ти харесало да ти ровичкат в главата?

Влаго си припомни случая с Бухльо и ряпата.

— Никак — призна той.

— Когато си имаш работа със свободни големи, трябва да се опиташ да ги убедиш в своята гледна точка. Мисля, че ще успея.

— Мислех, че утре ще си заета да посрещаш новите си златни големи.

— Надявам се.

— Ще бъде натоварен ден. Аз ще печатам книжни пари, ти ще разхождащ златни грамади по улиците.

— Не можехме да ги оставим под земята. Пък и може изобщо да не са златни. Утре сутрин пак ще посетя професор Угоен.

— Заедно ще го посетим!

Тя потупа ръката му.

— Както и да е. Има и по-лоши неща от златни големи.

— Аз не се сещам нито едно — отвърна Влаго. По-късно дълбоко се разкайваше за този отговор. — Искам да накарам хората да спрат да мислят за злато…

Той млъкна внезапно и се втренчи в агнешката главичка, която му отвърна със спокоен, мистичен поглед. Влаго не можеше да се отърве от идеята, че й липсва само саксофон и малка черна барета.

— Някой със сигурност е проверил в трезора — каза той накрая.

— Кой да е проверил? — не разбра Прелест Дивна.

— Защото той точно там би отишъл. Единственото нещо, на което може да се разчита, нали така? Солидната основа на реалната стойност.

— Кой къде би отишъл?

— Г-н Непреклон е в трезора със златото! — заяви Влаго и се изправи толкова бързо, че столът му се прекатури зад него. — Той разполага с всички ключове!

— Моля? За човека дето откачил, след като направил една дребна грешка ли говориш?

— Точно за него. Той има Минало.

— Аха, от този тип, дето просто си проси главното „М“?

— Именно. Хайде, трябва да слезем там!

— Мислех, че ще прекараме една романтична вечер.

— Разбира се! Веднага след като го извадим от там!

Единственият звук, който се разнасяше в помещенията на трезора беше нетърпеливото троп-троп-тропкане от крака на Прелест Дивна. То наистина дразнеше Влаго, докато той оглеждаше входа към златния резерв на светлината от сребърните свещи, които до преди малко бяха украсявали масата им.

— Искрено се надявам, Еймсбъри да запази бульона топъл — вметна тя.

Троп-троп-троп-троп.

— Виж сега, първо, за да отвориш такъв сейф трябва да си най-малко Факир Безподобен и второ, тези шперцове просто няма да свършат работа.

— Ами тогава да вървим да намерим тоя Г-н Безподобен. Той сигурно ще има по-добри шперцове.

Троп-троп-троп-троп.