i ea1403da12425be3

вината и гаденето в стомаха ми все повече и повече. Пазачите бяха добрите и не можех

да не си помисля, че се бия на страната на злото.

Сега, когато бяхме сами, Лиса се зае със следващата стъпка.

- Джовани, изключи всички камери и изтрий последния един час от записите.

Този път колебанието беше по-значително. Насилственото влизане в боя с колегите му

изиска по-мощно внушение от нейна страна. Тя успяваше да запази контрол, ала вече се

изморяваше и щеше да става единствено по-трудно да го кара да се подчинява на

заповедите ни.

- Направи го, - изръмжа Виктор, като застана до Лиса. Тя потрепери от близостта му, но

когато погледът му се насочи заедно с нейния, Джовани се примири с нареждането и

започна да превключва бутоните по таблата. Виктор не можеше да мери силите си с

тези на Лиса, но малкото му влияние беше засилило нейното внушение.

Един по един мониторите станаха черни и после Джовани набра няколко кода на

компютър, който възпроизвеждаше дигиталните записи от камерите. Червени

предупредителни светлинки засвяткаха по таблата, но сега нямаше кой да ги оправи.

- Дори и да ги изтрие, има хора, които може би могат да ги възстановят от паметта на

компютъра, - отбеляза Виктор.

- Ще поемем този риск, - казах раздразнена. – Програмирането или каквото и да е не е в

пакета ми със способности.

Виктор завъртя очи.

- Може би, но разрушаването със сигурност е.

Отне ми миг, за да разбера какво имаше предвид, но после схванах. С въздишка грабнах

един от пожарогасителите от стената и заудрях компютъра с всичка сила, докато не

остана нищо повече от купчина пластмасови и метални части. Лиса трепваше при всеки

удар и продължи да гледа към вратата.

- Надявам се това е звукоизолирано, - промърмори тя.

- Изглежда здраво, - рекох уверено. – А сега е време да тръгваме.

Лиса нареди на Джовани да ни върне в офиса на началника при входа на затвора. Той се

съгласи, като ни поведе обратно през лабиринта, през който бяхме минали по-рано.

Кодовете му и охранителната карта ни пуснаха през всеки охранително-пропусквателен

пункт.

- Не предполагам, че можеш да използваш внушението върху Тео, за да ни даде да

излезем? – попитах аз Лиса.

Устата й беше застинала в мрачна линия. Тя поклати глава.

- Дори не зная колко дълго ще успея да задържа Джовани. Досега не съм използвала

някого като своя марионетка.

- Всичко е наред, - рекох в опит да успокоя и двете ни. – Почти свършихме с това.

Но щяхме да се сблъскаме с още една битка. След като победих половината стригои в

Русия, още се чувствах уверена в собствената си сила, но това виновно чувство не ме

оставяше. И ако попаднехме на дузина пазители, дори силата ми нямаше да издържи.

Бях изгубила копието си за ориентиране в затвора, но се оказа, че обратният път към

главния офис, през който ни поведе Джовани, все пак минаваше през редица килии.

Видяхме друга табела над главите ни: ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ – СЕГА ВЛИЗАТЕ В

ЗАТВОРНИЧЕСКАТА ЗОНА (ПСИХИАТРИЯ).

- Психиатрия? – попитах изненадана.

- Разбира се, - промърмори Виктор. – Къде другаде мислиш, че изпращат затворниците

с психични отклонения?

- В болниците, - отвърнах аз, като се спрях с шегата за всички престъпници с психични

проблеми.

- Е, това не е винаги...

- Спри!

Лиса го прекъсна и се спря рязко пред вратата. Останалите от нас почти паднахме върху

нея. Тя се изви настрани, като отстъпи няколко крачки назад.

- Какво има? – попитах аз.

Тя се обърна към Джовани.

- Намери друг път към офиса.

- Това е най-бързият, - възпротиви се той.

Лиса бавно поклати глава.

- Не ме интересува. Намери друг, такъв, при който няма да срещнем други.

Той се смръщи, но внушението й издържа. Мъжът рязко се обърна и забързахме, за да

не изоставаме.

- Какво има? – повторих. Умът на Лиса бе прекалено заплетен, за да разбера причината

сама. Тя се смръщи.

- Усетих аури на владеещи Духа там.

- Какво? Колко?

- Поне две. Не зная дали са ме усетили или не.

Ако Джовани не бързаше толкова и ако не ни притискаше времето, щях да спра.

- Владеещи Духа...

Лиса бе търсила толкова дълго и толкова усилено за други като нея. Кой би помислил, че ще намерим тук? Всъщност... може би трябваше да го очакваме. Знаехме, че

владеещите Духа се срещаха с лудостта. Защо и да не свършат в място като това? И като

вземем предвид нещата, които бяхме направили, докато разучавахме за затвора, нищо

чудно, че тези владетели на Духа бяха останали скрити. Съмнявах се, че някой от

работещите тук изобщо знаеше какви са те.

С Лиса бързо си разменихме погледи. Знаех колко много искаше да разучи това, но сега

не беше моментът. Виктор вече изглеждаше прекалено заинтересован от това, което

казахме, затова следващите думи на Лиса отекнаха в главата ми: Почти съм сигурна, че

другите владеещи Духа ще видят през заклинанията ми. Не можем да рискуваме да

бъдем разкрити – дори и от хора, които вече са провъзгласени за луди.

Кимнах разбиращо, като избутах настрани любопитството си и дори съжалението.