i ea1403da12425be3

- А аз нямам сили за каквото и да сте намислили! – изсъска Виктор. Онази приятна и

всезнаеща маска изчезна, заменена от злобна и отчаяна. – Затворничеството не е само

решетки, Роуз. Лишават ни от храна и кръв, опитват да ни отслабят. Разходките дотук са

единствените ми упражнения и това усилие е достатъчно. Освен ако не искаш наистина

да ме изнесеш с влачене оттук, дайте ми кръв!

Лиса прекъсна какъвто и да било мой отговор.

- Бъди бърз.

Зяпнах я в изумление. Тъкмо щях да откажа на Виктор, но през връзката ни почувствах

странната й смесица от чувства. Състрадание и... разбиране. О, тя все още изцяло го

мразеше. Но също така знаеше какво е да живееш с ограничено количество кръв.

За щастие Виктор беше бърз. Устата му беше на врата на човека буквално преди Лиса

да довърши изречението си. Замаян или не, усещането от пробождането на зъбите бе

достатъчно, че да събуди Брадли. Той се опомни бързо, като главата му се заклатушка в

опиянението, което захранващите получаваха от вампирските ендорфини. Едно бързо

отпиване бе всичко, от което Виктор се нуждаеше, но когато очите на Брадли се

разшириха в изненада, осъзнах, че Виктор прави нещо повече от просто бързо

отпиване. Скочих напред и изтласках Виктор далеч от разкъсания захранващ.

- Какво правиш, по дяволите? – попитах настоятелно, като го разтърсих силно. Исках да

го направя от доста време. – Да не би да мислеше, че можеше буквално да го източиш и

да станеш стригой пред нас?

- Трудно, - каза Виктор, като се смръщи на силата, с която го стисках.

- Той не правеше това, - рече Лиса. – Просто изгуби контрол за секунда.

Със задоволяването на жаждата му за кръв, спокойното държание на Виктор се завърна.

- Ах, Василиса. Винаги толкова разбираща.

- Не си прави догадки, - изръмжа тя.

Погледнах и двамата.

- Трябва да тръгваме. Сега, - и се обърнах към пазача, който беше под влиянието на

внушението. – Заведи ни до стаята, където охраната наблюдава с камерите.

Той не помръдна и с въздишка погледнах Лиса очаквателно. Тя веднага повтори

запитването ми и той моментално напусна стаята. Адреналинът ми се беше повишил от

боя и от притеснението за завършека на всичко това, за излизането ни оттук. През

връзката ни усетих нервността й. Тя може и да беше защитила Виктор относно нуждата

от кръв, но докато вървяхме, тя странеше от него възможно най-много. Непоколебимото

знание за личността му и за това, което правехме, я полазваше като студени тръпки.

Щеше ми се да можех да я утеша, но нямаше време.

Последвахме пазача – Лиса попита за името му, беше Джовани – през още коридори и

охранителни пунктове. Пътят беше обиколният, а не през килиите. Задържах дъха си

през почти цялото време, ужасена, че ще попаднем на някого. Прекалено много други

неща бяха срещу нас; не ни трябваше и това. I Късметът ни обаче удържа и не

срещнахме никого – отново вероятно резултат от това, че вършехме работата в края на

нощта и не преминавахме през високо охраняваните зони.

Лиса и Мия бяха накарали пазителя в Двореца да изтрие записите от охранителните

камери, но не бях станала свидетел на това. Сега, когато Джовани ни поведе към стаята

на охраната в затвора, не можах да не ахна. Монитори покриваха стените и контролни

табла с многобройни редове бутони и превключватели стояха пред тях. Навсякъде

имаше само бюра с компютри. Имах чувството, че тази стая има мощност, която да ни

изстреля в космоса. Всичко в затвора се виждаше: всяка килия, коридорите и дори

офисът на началника, където Еди седеше и говореше с Тео. Двама други пазачи бяха

там и се чудех дали ни бяха видяли в коридорите. Но не – те бяха прекалено

съсредоточени върху нещо друго: камера, която беше объната към празната стена. Беше

онази, която бях нагласила в стаята за захранване.

Бяха се навели към нея и единият от тях казваше, че трябвало да извикат някого, за да

провери там. И двамата погледнаха нагоре и ни видяха.

- Помогни й да ги хване, - нареди Лиса на Джовани.

Отново колебание. Щеше да ни е по-добре с “помощник” с по-слаба воля, но Лиса

нямаше идея кога го беше избрала. Като преди това, той най-накрая се хвърли в

действието. И също като преди това изненадата свърши добра работа в залавянето на

тези двама пазачи. Бях непозната – веднага въздигнала се срещу охраната им, – но все

пак изглеждах като човек. Джовани им беше колега; не очакваха да ги нападне.

Това обаче не ни улесни в побеждаването им. Подкреплението беше добре за мен и

Джовани беше добър в работата си. Повалихме единия в безсъзнание доста бързо,

Джовани използва задушаваща хватка, за да спре за малко достига на въздуха на пазача, докато той припадна. Другият се пазеше от нас и забелязах как очите му

продължително се спираха на една от стените. Имаше бутон за пожарна аларма, светъл

и кръгъл сребрист бутон.

- Това е аларма! – възкликна Виктор, точно когато пазачът се хвърли натам.

Джовани и аз му се изпречихме в същото време, като го спряхме точно преди да натисне

с ръка и да ни докара отряди от пазители. Един удар по главата и този пазител също

припадна. Всеки човек, с когото се спречквах в това бягство от затвора, повишаваше