i ea1403da12425be3

да дойде сега на мястото на Рудолф.

Празните очи на мороя – сега така безчувствени като тези на захранващия Брадли –

изглежда имаха нужда да асимилират това.

- Да, - каза той.

- Това е нещо, което може да се случи понякога. Няма да предизвика подозрения.

- Няма да предизвика подозрения, - повтори той монотонно.

- Направи го, - нареди тя със строг глас. – Повикай ги, уреди нещата и не отделяй

поглед от мен.

Мороят се съгласи. Докато говореше по телефона, той се представи като Нортууд.

Когато затвори, нещата бяха готови. Сега ни оставаше само да чакаме. Цялото ми тяло

крещеше от болката на напрежението. Тео беше казал, че имахме повече от час преди

началника да дойде на смяна. Никой нямаше да пита нищо дотогава. Еди просто

трябваше да убие малко време с Тео и да не предизвиква подозрения относно грешката

в документацията. Успокой се, Роуз. Ще се справиш.

Докато чакахме, Лиса приспа захранващия Брадли. Не исках никакви свидетели, дори и

така дрогирани. Освен това извъртях камерата в стаята, така че да не заснема

вътрешността. Разбира се, трябваше да се справим с цялата охранителна система в

затвора преди да си тръгнем, но засега ни трябваше просто нищо да не засича това, което предстоеше да се случи.

Тъкмо се бях настанила в една от кабинките, когато вратата се отвори. Лиса бе седнала

на стола близо до бюрото на Нортууд, така че да поддържа внушението върху него.

Бяхме го инструктирали, че аз ще съм захранващата. Бях заградена, но през очите на

Лиса видях как групата идва: двама пазители... и Виктор Дашков.

Същото страдание, което бе изпитала, когато го видя на процеса, се промъкна в нея.

Пулсът й се ускори. Ръцете й се разтрепериха. Единственото, което най-накрая я

успокои на процеса, беше развитието на всичко, узнаването, че Виктор ще бъде

затворен завинаги и няма да може отново да я нарани.

И сега щяхме да променим всичко това.

Насила Лиса отблъсна страха от главата си, така че да продължи внушението си върху

Нортууд. Пазителите до Виктор бяха корави и готови за действие, макар че нямаше

нужда. Болестта, която го мъчеше от години – онази, от която Лиса временно го беше

излекувала – сега отново набираше скорост. Липсата на упражнения и свеж въздух

изглежда си бяха казали думата, както и ограничението в кръвта, което получаваха

затворниците. Пазителите му бяха сложили окови като допълнителна мярка и тежестта

им го повличаше надолу, като почти го изгърбваше.

- Ето там, - каза Нортууд, сочейки към мен. – Онази.

Пазителите поведоха Виктор покрай Лиса и той едва успя да я погледне отново. Тя

правеше двойно внушение: държеше Нортууд под контрола си и бързо успяваше да

заблуди Виктор, докато той минаваше. Пазителите го оставиха на стола до мен и после

се отдръпнаха, все още без да отделят поглед от него. Един от тях завърза разговор с

Нортууд, забелязал новостта и младостта ни. Ако някога повторех това, щях да кажа на

Лиса да ни направи по-стари.

Като седна до мен, Виктор се наведе и отвори уста. Захранванията бяха такава част от

живота, че движенията винаги бяха едни и същи, рядко мислеше за това, което прави.

Сякаш дори не ме и виждаше.

Само че тогава... той ме видя.

Замръзна, очите му се ококориха. Определени черти отличаваха кралските моройски

фамилии и светлите нефритено-зелени очи се срещаха и при Дашков, и при Драгомир.

Измореният и отдалечен поглед изчезна и лукавата напрегнатост, която бе така типична

за него, признак на проницателния интелект, който добре познавах, го замести.

Напомни ми зловещо на някои от затворниците, които бяхме подминали по-рано.

Но той беше объркан. Като при останалите, с които се бяхме сблъскали, заклинанието

замъгляваше мислите му. Усещанията му му казваха, че съм човек... и все пак илюзията

не беше идеална. Фактът, че Виктор беше някой, който добре устояваше на внушението.

И както Еди, Лиса и аз бяхме имунизирани срещу заклинанията си, защото знаехме

истинските си самоличности, и Виктор изпитваше същото. Умът му може би

настояваше, че аз бях човек, но очите му му казваха, че аз съм Роуз Хатауей, дори и с

перуката ми. И веднага щом това беше установено, илюзията, че съм човек спря да му

влияе.

На лицето му бавно се появи любопитна усмивка, натрапчиво разкриваща острите му

зъби.

- О, Боже. Това може би ще е най-вкусното ми хранене, - гласът му бе едва доловим, прикрит от разговора на другите.

- Забий зъбите си някъде в мен и ще ти е последното хранене, - промърморих с все така

тих глас. – Но ако искаш възможност да се измъкнеш оттук и да видиш света отново, прави точно каквото ти казвам.

Той ме погледна въпросително. Поех си дълбоко въздух, уплашена от това, което

следваше да кажа.

- Нападни ме.

Глава 7

- Не със зъби, - добавих колебливо. – Нахвърли ми се. Задуши ме с оковите. Каквото

можеш.

Виктор Дашков не беше глупав. Друг може би би се поколебал или задал въпроси. Той

не го направи. Може и да не разбираше какво точно ставаше, но усети, че това бе

шансът му за свобода. Вероятно единственият, който някога щеше да получи. Беше

прекарал голяма част от живота си в измисляне на сложни неща, така че беше истински

професионалист във втурването в тях.