i ea1403da12425be3

Уес кимна и ни изведе. Еди и аз бързо се спогледахме. Лицето му не издаваше нищо, но

знаех, че беше нервен. Измъкването на Виктор сега беше наша работа и Еди никак не

искаше да ни оставя в най-опасния момент.

Уес ни поведе през още врати и пропусквателни постове, докато вървяхме все по-

навътре в затвора. Осъзнах, че всеки кръг охрана, през който минавах, трябваше да

мина отново на връщане. Според копието, което имахме, местата за захранване бяха от

другата страна на затвора. Мислех, че ще тръгнем по някакъв път, заобикалящ по

периферията, но вместо това ние тръгнахме право през средата на сградата – там,

където държаха затворниците. Проучването ми беше дало някаква информация за

местоположението, но Лиса не осъзнаваше къде ни водеха, докато не видя табела, която

предупреждаваше: ВНИМАНИЕ! ВЛИЗАТЕ В ЗОНАТА НА ЗАТВОРНИЦИТЕ

(ПРЕСТЪПНА ЗОНА). Реших, че това беше грешно написано. Не бяха ли всички тук

престъпници?

Тежки двойни врати отделяха тази част и Уес използва електронен код и ключ, за да

мине. Крачката на Лиса не се забави или забърза, но усетих как притеснението й

нарастна, докато влизахме в дългия коридор, обграден от решетести килии. И аз самата

не се чувствах по-добре, но Уес – все още нащрек – не издаваше никакви признаци на

страх. Той влизаше тук непрекъснато, осъзнах аз. Знаеше сигурността. Затворниците

може и да бяха опасни, но минаването покрай тях бе рутина за него.

Все пак поглеждането в килиите почти накара сърцето ми да спре. Малките помещения

бяха мрачни и зловещи, както всичко останало, имаше само решетести и голи мебели.

Повечето затворници бяха заспали, за наше щастие. Няколко обаче гледаха, докато

минавахме. Никой не каза нищо, но тишината бе почти по-страшна. Някои от мороите

там изглеждаха като обикновени хора, които подминаваш на улицата и се зачудих какво

ли бяха направили, за да са тук. Лицата им бяха тъжни, лишени от надежда. Огледах

отново и осъзнах, че някои от затворниците не бяха морои, бяха дампири. Имаше

смисъл, но все пак не го очаквах. Собственият ми вид имаше проявени престъпници,

които също трябваше да бъдат съдени.

Но не всички затворници изглеждаха кротки. Други изглеждаха сякаш определено

трябва да бъдат в Тарасов. В тях имаше злоба, нещо зловещо в начина, по който очите

им се приковаваха в нас. Оглеждаха всяка част от нас, макар че не можех да кажа каква

бе причината. Дали търсеха нещо, което би могло да им предложи бягство? Дали

можеха да видят през заклинанията ни? Или просто бяха гладни? Не знаех, но се

почувствах благодарна, че има мълчаливи пазители на пост по коридорите. Също така

бях благодарна, че не видях Виктор и реших, че той е в друго отделение. Още не

можехме да рискуваме да ни разпознаят.

Най-накрая развълнувахме затворниците, когато минахме през още една двойна врата и

най-накрая достигнахме местата за захранване. И тук беше като в средновековна

тъмница, но някои статуи сигурно бяха запазени за доброто на затворниците. Като

оставим настрана декорите, стаите за захранване бяха подобни на тези в “Св.

Владимир”, само че по-малки. Няколко кабинки предлагаха уединение, а един отегчен

морой четеше книга зад бюро, като изглеждаше готов да заспи. В стаята имаше само

един захранващ, зле изглеждащ мъж, на средна възраст, който седеше на стол с тъпа

усмивка на лице, вперил поглед в нищото.

Мороят трепна, когато влязохме, очите му се разшириха. Очевидно бяхме най-

вълнуващото нещо, което му се бе случвало за нощта. Той не беше дезориентиран,

когато ни погледна; очевидно имаше ниска устойчивост на внушение, което беше добре

да се знае.

- Какво е това?

- Две нови сега пристигнаха, - рече Уес.

- Но ние не сме ги очаквали, - каза мороят. – И никога не получаваме толкова млади.

Винаги ни дават стари и доста използвани.

- Не питай мен, - каза Уес, тръгвайки към вратата веднага щом намери места за Лиса и

мен. Беше ясно, че намираше това ескортиране за нещо, което е под нивото му. – Маркс

иска да са тук, докато Съливан стане. Предполагам, че това е някаква грешка, но се

оплакваха, че това нещо трябва да се оправи.

- Чудесно, - простена мороят. – Е, следващото захранване се очаква след 15 минути, така че мога да дам на Брадли почивка. Той е така изтощен, че се съмнявам да

забележи, че някой друг дава кръв вместо него.

Уес кимна.

- Ще се обадим, когато оправим нещата.

Пазителят си тръгна и мороят взе една папка с въздишка. Имах чувството, че всички тук

бяха някак изморени от работата си. И можех да разбера защо. Тук си беше мизерно

място за работа. Ще предпочета широкия свят по всяко време.

- Кой трябва да бъде захранен след 15 минути? – попитах.

Мороят извъртя глава изумен. Това не беше въпрос, който един захранващ задаваше.

- Какво каза?

Лиса се изправи и улови погледа му.

- Отговори на въпроса.

Лицето на мъжа сякаш се изпразни. Той беше лесен за въздействие.

- Рудолф Кайзър.

Никой, който някоя от нас познаваше. Може и да беше тук за масово убийство или

злоупотреба с всичко, за каквото се сетех.

- Кога е ред на Виктор Дашков? – попита Лиса.

- След два часа.

- Промени графика. Кажи на охранителите му, че е станало пренагласяне и той трябва