i ea1403da12425be3

- Няма ли начин да разберем дали заклинанието ми работи? – попита Еди.

Лиса му беше дала един от пръстените на Таша, омагьосан да го прави да изглежда със

загоряла кожа и черна коса. Тъй като тя не променяше расата му, магията трябваше

само да промени чертите му. Както нашите заклинания за човек, заподозрях, че не

излъчваше точния образ, на който се надяваше, но трябва да е променил вида му

достатъчно, че никой да не идентифицира Еди по-късно. Със защитата от внушението

на наша страна – и като знаехме, че има заклинание, което нямаше ефект върху нас –

Лиса и аз не можехме със сигурност да кажем как изглеждаше той за другите.

- Сигурна съм, че е наред, - каза Лиса убедително.

Пазителят се върна.

- Казаха да влезете и там ще се разберете.

- Благодаря, - каза Еди, като взе обратно документите.

От поведението на пазителя разбрахме, че той е решил, че това е канцеларска грешка.

Той все пак беше прилежен, но идеята, че някой докарва в затвора захранващи съвсем

не беше нещото, което би очаквал – или помислил за риск. Горкият.

Двама пазители ни поздравиха, когато стигнахме портата при оградата на затвора. И

тримата излязохме и ни поведоха към мястото между стената и самия затвор. Докато

дворовете в “Св. Владимир” и двореца бяха поддържани с растения и дървета, земята

тук беше груба и празна. Дори трева нямаше, просто твърда почва. Дали това беше

мястото, където затворниците се “упражняваха”? Дали изобщо им беше позволено да

излизат? Бях изненадана, че наоколо нямаше ров.

Вътрешността на сградата беше зловеща, както и отвън. Килиите за задържаните в

двореца бяха стерилни и студени, всичко бе от метал и празни стени. Очаквах нещо

подобно. Но който и да беше създал Тарасов, бе предвидил модерния вид и вместо това

беше направил затвора като онези, които могат да се видят в Румъния през

средновековието. Грубите каменни стени продължаваха надолу по коридора, сиви и

предвещаващи зло, въздухът беше хладен и влажен. За работещите тук това сигурно

бяха неприятни условия за работа. Вероятно искаха да са сигурни, че заплашителната

фасада бе навсякъде, дори от първото влизане на затворниците през портите. Според

нашето копие, имаше малко отделение със спални помещения, където работниците

живееха. Надявах се те да бяха по-хубави.

С декор на мрачни години или не, ние минахме покрай камерата, докато минавахме

надолу по коридора. Охраната на това място в никакъв случай не беше по стар стандарт.

От време на време чувахме тежкото затръшване на някоя врата, но общо взето беше

така иделно тихо и зловещо, че почти беше по-страшно от писъците и виковете.

Заведоха ни в офиса на началника, стая, която имаше същата мрачна архитектура, но

все пак бе пълна с обичайните административни неща: бюро, компютър и пр.

Изглеждаше добре, нищо повече. Придружителите ни ни обясниха, че ще се видим с

помощник-началника, тъй като старшият все още спял. Предполагаше се. Подчиненият

винаги отнасяше нощната смяна. Надявах се, че това означаваше, че е уморен и

ненаблюдателен. Вероятно не. Това рядко се случваше на пазители, независимо какви

бяха назначенията им.

- Тео Маркс, - каза помощник-началникът, като разстресе ръката на Еди. Беше дампир, не много по-стар от нас и се зачудих дали не беше назначен наскоро.

- Лари Браун, - отвърна Еди. Измислихме това скучно име, така че да не се набива и го

бяхме използвали в документациите.

Тео не заговори Лиса или мен, но също ни огледа объркано, както първия пазител, тъй

като блясъкът на заклинанието прилагаше илюзията си. Последва още едно забавяне, но

отново успяхме да се измъкнем. Тео отново се обърна към Еди и взе заявителния

формуляр.

- Това е различно от обичайното, - каза той.

- Нямам представа, - каза Еди извинително. – За първи път ми е.

Тео въздъхна и погледна часовника.

- Началникът ще е на смяна след няколко часа. Мисля, че ще трябва просто да изчакаме, докато разберем какво става. В Зомърфийлд обикновено успяват да се организират.

В страната имаше няколко събиращи захранващи места – онези в отдалечените човешки

общества, които се съгласяваха да дадат животите си заради вампирските ендорфини –

и те ги доставяха. Зомърфийлд беше името на едно от тези места и се намираше в

Канзас Сити.

- Не съм единственият нов, който са взели, - каза Еди. – Може би някой се е объркал.

- Нормално, - изсумтя Тео. – Е, можете да седнете и да почакате. Мога да ви донеса

кафе, ако искате.

- Кога ще захранваме? – попитах изведнъж, като използвах най-скимтящия и замечтан

глас, който успях да докарам. – Много време мина.

Лиса последва примера ми.

- Казаха, че можем, когато пристигнем тук.

Еди извъртя очи, сякаш разбирайки типичното поведение на захранващите.

- Така са през цялото време.

- Мога да си представя, - рече Тео. – Хммм. Захранващи, - вратата на офиса му беше

леко открехната и той се провикна през процепа. – Хей, Уес? Можеш ли да дойдеш?

Един от придружилите ни пазители провря глава вътре.

- Да?

Тео махна презрително към нас.

- Заведи тези двете долу в местата за захранване, за да не ни подлудят. Ако някой иска, може да ги ползва.