i ea1403da12425be3

минаваше отзад и се скриваше от поглед.

- Единственият ни път, - промърморих, като си спомних и копието от досието. Знаехме, че няма шанс да изкачим стените или дори да се доближим достатъчно до портите пеша

без да ни забележат. Трябваше буквално да минем през предната врата и ето тук планът

ни беше малко като на дете.

Еди насочи бинокъла надолу и после ме погледна смръщен.

- Имах го предвид, когато го казах и преди, нали знаеш. Вярвам ти. Поради каквато и

причина да го правиш, знам, че е добра. Но преди нещата да се задвижат, сигурна ли си, че това искаш?

Изсмях се остро.

- Да искам? Не. Но е това, което трябва да направим.

Той кимна.

- Достатъчно добра.

Погледахме още малко затвора, като се местехме наоколо, за да огледаме от различни

ъгли, докато продължавахме да обхващаме голям периметър. Нещата бяха каквито

бяхме очаквали, но беше доста по-полезно да видим това със собствените си очи.

След около половин час се върнахме в хотела. Лиса седеше с кръстосани крака на едно

от леглата, все още се упражняваше със заклинанията. Чувствата, които идваха от нея, бяха топли и доволни. Духът винаги я караше да се чувства добре – въпреки

страничните ефекти, които се проявяваха по-късно – и тя мислеше, че напредва.

- Ейдриън ми звъня два пъти, - каза ми тя, когато влязохме.

- Но ти не вдигна?

- Не. Горкият той.

Свих рамене.

- Така е по-добре.

Разказахме й какво бяхме видяли и веселото й настроение започна да спада. Ходенето

ни дотам правеше това, което щяхме да извършим по-късно днес още по-истинско,

толкова много работа с Духа вече я бе избутала до ръба. Няколко мига по-късно усетих

как страхът заседна в гърлото й. Тя се разколебаваше. Каза ми, че ще направи това и че

възнамерява да държи на думата си, макар че се страхуваше, че всяка секунда я

приближава до Виктор Дашков.

Дойде ред на обядът и после няколко часа по-късно беше време да вкараме плана в

действие. Беше ранна вечер за хората, което означаваше, че нощта за вампирите скоро

щеше да свърши. Беше сега или никога. Лиса нервно ни даде заклинанията, които беше

направила за нас, разтревожена, че няма да проработят. Еди се облече в новото си

връчено му черно-бяло облекло на пазител, докато Лиса и аз останахме с ежедневните

си дрехи – само променихме някои неща. Косата на Лиса беше миша и кафява, резултат

от намокрянето. Моята беше плътно напъхана под една къдрава червена перука, която

неудобно ми напомняше за майка ми. Седнахме на задната седалка на колата, докато

Еди ни откара обратно към отдалечения път, който последвахме по-рано. За разлика от

преди, този път не отбихме встрани. Останахме на пътя, подкарахме право към затвора

– или по-точно към портите му. Никой не проговори, докато пътувахме, ала

напрежението и притеснението в нас растеше ли, растеше.

Преди дори да се доближим до външната стена, минахме контролно-пропусквателен

пункт, който бе охраняван от пазител. Еди спря колата и аз опитах да изглеждам

спокойна. Той свали прозореца и пазителят, който беше на пост, приближи и се приведе, така че да бъде на нашето ниво.

- Каква работа имате тук?

Еди подаде една папка, маниерите му бяха уверени и безгрижни, сякаш всичко беше

напълно нормално.

- Доставям нови захранващи.

Документът съдържаше всякакви формуляри и бележки според канцеларската работа на

затвора, включително и доклади за статуса и поръчани форми на поддръжка – като

захранващи. Бяхме направили копие на едно от официалните искания за захранващ и го

бяхме попълнили.

- Не са ме известили за доставка, - каза пазителят, не толкова подозрителен, колкото

объркан. Той погледна към документите. – Това е по старите формуляри.

Еди сви рамене.

- Това ми дадоха. Нов съм в това.

Мъжът се ухили.

- Да, изглеждаш едва завършил училище.

Той погледна към Лиса и мен, и въпреки упражняването на контрола ми, аз се

напрегнах. Пазителят се смръщи, докато ни изучаваше. Лиса ми беше дала огърлица, а

тя бе взела пръстен – и двете омагьосани с леко внушение, за да накарат останалите да

мислят, че сме хора. Би било много по-лесно, ако можехме да накараме жертвата й да

носи вещ със заклинание и да я накараме да мисли, че вижда хора, но това не беше

възможно. Магията беше по-трудна така. Той се извъртя, почти сякаш ни гледаше през

мъгла. Ако заклинанията работеха идеално, той нямаше да ни огледа втори път. Но те

бяха леко нестабилни. Променяха вида ни, но не съвсем както се надявахме. Именно

затова бяхме стигнали до промяната на косите си: ако илюзията за човек се провалеше, все пак щяхме да имаме някаква защита от разпознаване. Лиса се приготви да използва

внушението директно, макар че се бяхме надявали да не се стига до това с всеки, когото

срещнем.

Малко по-късно пазителят се извърна от нас, очевидно решил, че в крайна сметка сме

хора. Въздъхнах и отпуснах ръцете си. Дори не бях осъзнала, че съм ги свила в юмруци.

- Почакай малко, ще звънна да проверя това, - каза той на Еди.

Пазителят се отдръпна и вдигна телефона вътре в малката стаичка. Еди погледна назад

към нас.

- Дотук добре?

- Като изключим стария тип формуляри, - промърморих.