i ea1403da12425be3

Затворих чекмеджето и хванах папката под ръка. Добре. Време беше да се изнасям.

Обърнах се и затичах към изхода. След като се сдобих с папката, почувствах как

желанието да избягам ме притиска. Бях почти до изхода, когато чух тихо щракване и

вратата се отвори. Замръзнах, не познавах дампира, който влезе. И той замръзна,

очевидно смаян – за мой късмет не ме прикова веднага към стената и не започна да ме

разпитва.

- Ти си Роуз Хатауей, - каза той. Милостиви Боже. Изобщо имаше ли някой, който да не

е наясно коя съм?

Напрегнах се, не знаех какво да очаквам, но заговорих сякаш имаше логика да се

срещаме точно тук.

- Така изглежда. А ти кой си?

- Михаил Танър, - отговори той объркано. – Какво правиш тук?

- Изпълнявам поръчка, - рекох безгрижно. Посочих му папката. – На пазителя, който

работи тук, му трябва нещо.

- Лъжеш, - отвърна той. – Аз съм пазителя, отговарящ за архива. Ако на някой му

трябваше нещо, щеше да изпрати мен.

О, по дяволите. Планът ми се проваляше. Обаче докато стоя там, ми мина странна

мисъл. Външният му вид не ми беше познат: къдрава кафява коса, среден ръст, почти на

тридесет. Наистина изглеждаше много добре. Но името му… нещо, свързано с името

му…

- Гспожа Карп, - ахнах. – Вие се бяхте… забъркал с г-жа Карп.

Той се стегна, сините му очи притеснено се присвиха.

- Какво знаеш?

Преглътнах. Това, което правех – или се опитвах да направя за Дмитрий – не беше

прецедент.

- Обичал сте я. И сте се заклел да я убиете, след като тя… след като е била превърната.

Госпожа Карп ни преподаваше преди няколко години. Служеше си с Духа и заради

страничните ефекти от използването му беше започнала да полудява, затова реши да

стори единственото, което ще спаси съзнанието й: да се превърне в стригой. Михаил, любовника й, беше взел решение да направи единственото, с което знаеше, че ще

прекрати дяволското й съществуване – да я открие и да я убие. Стори ми се, че съм

застанала лице в лице с герой, чиято любовна история се е развила също толкова

драматично, колкото и моята.

- Но не сте успял да я откриете. Нали? – продължих внимателно.

Отне му много време да ми отговори, оглеждайки ме пресметливо. Зачудих се за какво

ли си мисли. За нея? За собствената си болка? Или ме анализираше?

- Не, - каза най-накрая. – Наложи се да спра. Пазителите имаха по-голяма нужда от мен.

Говореше спокойно, контролирано, както умееха пазителите, ала в очите му видях тъга

– разбирах го повече, отколкото можеше да си представи. Поколебах се, преди да

изпробвам единствения вариант, който ми остана, за да се измъкна невредима, без да

свърша в затворническа килия.

- Зная... зная, че имате пълното право да ме извлечете оттук и да ме предадете. И би

трябвало. Предполага се, че точно това ще направите – аз бих. Работата е там, че… -

пак кимнах към папката. – Един вид се опитвам да направя същото като вас. Опитвам се

да спася някого.

Той мълчеше. Вероятно се досещаше кого имам предвид и сигурно си мислеше, че под

„спася” имам предвид „убия”. Щом знаеше коя съм, би трябвало да му е известно и кой

е бил наставника ми. Малцина знаеха за романтичната ми връзка с Дмитрий, но факта, че се навъртах около него, водеше до определени заключения.

- Нали знаеш, че е безполезно? – попита Михаил. Гласът му почти се пречупи. –

Опитах… постарах се да я открия. Но когато изчезнат…, когато не искат да бъдат

открити… - Той поклати глава. – Нищо не можем да направим. Разбирам защо искаш да

го направиш. Повярвай ми, много добре разбирам. Никога няма да го намериш, ако не

пожелае.

Зачудих се колко мога да споделя с Михаил и колко бих споделила. Имах усещането, че

ако някой на света можеше да разбере през какво преминавам, то това би бил точно този

мъж. Освен това нямах много възможности.

- Работата е там, мисля си, че мога да го открия, - казах бавно. – Той вече ме търси.

- Какво? – Михаил вдигна вежди. – Откъде знаеш?

- Защото той, ами, праща ми писма.

Внезапно жестокият воин се завърна.

- Ако знаеш как да го намериш… ще ти трябва подкрепление, за да го убиеш.

Потръпнах при последните му думи и отново се уплаших какво е редно да кажа сега.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има начин да го спася?

- Като го унищожиш ли?

Разтърсих глава.

- Не… искам да кажа наистина да го спася. Начин да го върна към нормалното му

съществуване.

- Не, - отвърна бързо Михаил. – Невъзможно е.

- Може и да е възможно. Познавам някого, който е успял да върне стригой към

предишното му състояние. – Ето че излъгах. Всъщност не познавах човека, но нямаше

да започвам с познавам-някой-който-познава…

- Невъзможно е, - повтори Михаил. - Стригоите са мъртви. Безсмъртни. Няма разлика.

- Ами ако има шанс? – казах. – Ако може да бъде направено? Ами ако г-жа Карп – Соня

– отново може да стане морой? Представи си отново да сте заедно. – Мислех да му

кажа, че пак ще е луда, но оставих техническите подробности за по-късно.

Стори ми се цяла вечност, докато чаках отговора му и нетърпението ми нарастваше.

Лиса не можеше да използва до безкрай внушение, а и казах на Мия, че няма да се бавя.

Планът щеше да се провали, ако скоро не се измъкнех оттук. И докато го гледах как се