i ea1403da12425be3

допълнителна защита – въпреки че най-вероятно щеше да си подбере пазител, ако

решеше да заживее във външния свят.

- Вярно, но не бих пропуснал купона, - отвърна той. Държеше чаша шампанско в ръка.

Зачудих се дали ефекта на пръстена, който му даде Лиса, не отслабваше. Разбира се, едно питите не беше края на света, а и езика му се развързваше. Най-вече исках да

откаже пушенето. – Успяха ли да те разпитат поне дузина обнадеждени хорица?

Тръснах глава.

- Кой би искал безразсъдната Роуз Хатауей? Онази, която напуска без предупреждение, за да хукне да изпълнява собствените си планове.

- Много хора, - отвговори той. – Аз бих. Сритваш задниците на всички по време на

битка, а и всички си мислят, че беше тръгнала да избиваш стригои наред. Някои биха

сметнали, че си заслужава да търпят лудата ти глава.

- Прав е, - внезапно някой заговори. Погледнах нагоре и видях Таша Озера, на

белязаното й лице играеше лека усмивка. Независимо от обезобразяването, си

помислих, че днес изглежда красива – излъчваше кралско великолепие повече

отвсякога. Дългата й черна коса блестеше, носеше морско синя пола и дантелено

бюстие. Дори бе обула високи токчета и носеше бижута – досега не я бях виждала да

носи аксесоари.

Зарадвах се да я видя; не знаех, че ще идва в двореца. През съзнанието ми премина

странна мисъл: „Позволиха ли ти най-после да си избереш пазител?”. Благородниците

имаха много тихи и учтиви начини да отбягват изпадналите в немилост. В случая със

семейство Озера разпределените им пазители бяха намалени наполовина, като

наказание за стореното от родителите на Кристиан. Изобщо не беше честно. Озера

заслужаваха да се ползват със същите права като всяко друго кралско семейство. Тя

кимна.

- Мисля, че се надяват да ми затворят устата заради идеята мороите да се бият редом с

дампирите. Подкупват ме.

- Сигурна съм, че няма да се вържеш.

- Не. Ако не друго, то поне ще ми дадат някой, с който да тренирам. – Усмивката й

изчезна и тя ни огледа несигурно. – Надявам се да не се разсърдиш… обаче те пожелах, Роуз.

Лиса и аз си разменихме стъписани погледи.

- О, - не знаех какво друго да кажа.

- Надявам се, че ще те дадат на Лиса, - добави бързо Таша, изпитала неудобство. – Но

ми се струва, че кралицата е категорична в своите предпочитания. Ако случаят е

такъв…

- Няма проблем, - отговорих. – Ако не мога да съм с Лиса, наистина бих предпочела да

съм с теб. – Говорех самата истина. Исках да съм с Лиса повече от всичко на света, но

ако се опитаха да ни разделят, наистина бих предпочела Таша пред някой сноб с кралска

кръв. Естествено, бях почти сигурна, че шансовете ми да ме назначат на работа при нея

са също толкова малки, колкото да ме назначат при Лиса. Онези, които се разгневиха, когато напуснах, биха направили всичко по силите си, само за да ме поставят във

възможно най-неприятната ситуация. А дори и да й бяха обещали пазител, си помислих, че едва ли ще зачетат предпочитанията на Таша. Бъдещето ми беше под въпрос.

- Ей, - възкликна Ейдриън, обиден, че не споменах неговото име като мой втори избор.

Поклатих глава.

- Знаеш, че така или иначе ще ме назначат при жена. Освен това, трябва да вземеш

живота си в ръце, за да заслужиш пазител.

Казах го на шега, но когато той се намръщи си помислих, че може би съм наранила

чувствата му. Междувременно Таша си отдъхна.

- Радвам се, че нямаш нищо против. Между другото, ще сторя каквото е по силите ми, за да ви помогна. – Тя завъртя очи. – Не че мнението ми има значение.

Нямаше смисъл да споделям опасенията си, че може да ме назначат при Таша. Тъкмо

щях да й благодаря, когато към нас се присъедини друг посетител: Даниела Ивашкова.

- Ейдриън, - смъмри го тя, - не бива да пазиш Роуз и Василиса само за себе си. – Обърна

се към двете ни. – Кралицата иска да ви види и двете.

Чудесно. Изправихме се, но Ейдриън остана на мястото си – не изгаряше от желание да

посети леля си. Нито пък Таша. Даниела я забеляза и и кимна кратко и учтиво.

- Лейди Озера.

След това тръгна. Предполагаше се, че ще я последваме. Стори ми се странно, че

Даниела ме приема, но продължава да се отнася с предразсъдъци към семейство Озера.

Предположих, че милото й държание едва ли би се разпростряло по-далеч. От друга

страна Таша отдавна бе имунизирана срещу подобно държание.

- Забавлявайте се, - пожела ни. После погледна Ейдриън. – Още шампанско?

- Лейди Озера, - каза той величествено. – Вие и аз мислим еднакво.

Поколебах се, преди да последвам Лиса при Татяна. Забавлявах се с грандиозното

появяване на Таша, но едва сега обърнах внимание на нещо.

- Всичките ти бижута ли са сребърни? – попитах.

Тя разсеяно докосна огърлицата с опали, висяща на врата й. Носеше три пръстена.

- Да, - отговори тя объркано. – Защо?

- Ще ти прозвучи наистина странно… е, може би не чак толкова, в сравнение с

обичайното ми странно поведение. Но може ли, ъм, да ни ги заемеш?

Лиса ми хвърли убийствен поглед и веднага се досети за мотивите ми. Имахме нужда от

още амулети, но не разполагахме със сребро. Таша вдигна вежда, но като повечето ми

приятели, имаше забележителната способност да възприема странните идеи.