i ea1403da12425be3

Когато пристигнахме, Мия изглеждаше решителна и поведението й ми вдъхна кураж – а

също и факта, че се беше облякла в черно. Наистина, не вършеше особено работа на

слънчевата светлина, но по своеобразен начин узаконяваше бъдещите ни действия.

Умирах да разбера какво беше станало с Кристиан, както и Лиса. Обаче за пореден път

беше по-добре да не засягаме темата. Мия ни обясни какъв е плана й и ми се стори, че

имаме почти 65 процента шанс да успеем. Лиса не се чувстваше комфортно, защото

задачата й беше да използва внушение, ала тя удържа на думата си и се съгласи.

Преговорихме още няколко пъти подробно плана и се отправихме към сградата, в която

се осъществяваха всички операции на пазителите. Вече бях посещавала сградата, когато

преди време Дмитрий ме заведе да видя Виктор, задържан в ареста на главната

квартира. Досега не бях прекарвала много време в главния офис и както предрече Мия, по това време на деня нямаше много персонал.

Влязохме в сградата и насреща имаше рецепция, каквато имаше във всяка една сграда.

Зад бюро с компютър седеше строг пазител, навсякъде около него имаше рафтове и

натрупани папки. Вероятно по това време на нощта нямаше много за вършене и

въпреки това стоеше нащрек. Вниманието ми привлече вратата зад него. Мия бе

обяснила, че зад вратата се намира входа към всички тайни на пазителите, към архива и

към главните офиси, а също и към наблюдателната зала, от която се следяха високо-

рисковите зони в двореца. Строг или не, човекът се усмихна на Мия.

- Не е ли малко късно? Едва ли си дошла на уроци.

Тя му се усмихна широко. Предположих, че е от пазителите, с които се беше

сприятелила откакто живееше в двореца.

- Не, тук съм с приятели и искам да ги разведа наоколо.

Той ни погледна двете с Лиса и вдигна вежда. Кимна с разбиране.

- Принцесо Драгомир. Пазител Хатауей.

Очевидно репутацията ни предшестваше. За пръв път се обръщаха към мен с новата ми

титла. Шокирах се и се почувствах леко виновна, че предавам точно групата, към която

току-що се присъединих.

- Това е Дон, - обясни Мия. – Дон, принцесата иска да те помоли за услуга. – Тя

погледна многозначително към Лиса.

Лиса вдиша дълбоко и впери поглед в него, а аз усетих през връзката ни парещата магия

на внушението.

- Дон, - заговори тя решително, - дай ни ключовете и кодовете за архива на долния етаж.

И после се увери, че камерите в зоната са изключени.

Той се намръщи.

- Защо да… - започна, но тя продължаваше да го гледа право в очите и той постепенно

се поддаде на внушението. Линиите на лицето му се изгладиха, той отстъпи и аз

въздъхнах облекчено. Много от хората бяха достатъчно силни, за да устоят на

внушението – особено ако им го прилагаше обикновен морой. Лиса притежаваше по-

голяма сила заради Духа, въпреки че нямаше гаранция дали някой няма да успее да се

отърси от влиянието.

- Разбира се, - каза той и се изправи. Отвори чекмеджето на бюрото и подаде връзка

ключове, които тя мигновено ми връчи. - Кодът е 4312578.

Запомних числата и той направи жест да го последваме през всемогъщата врата. Зад нея

във всички посоки се разпростираха коридори. Той посочи един вдясно.

- Вървите напред, накрая завивате вляво, слизате по стълбите два етажа и търсите

вратата вдясно.

Мия ме погледна, за да се увери, че съм разбрала. Кимнах и тя се обърна към него.

- А сега изключи охранителните камери.

- Заведи ни там, - рече твърдо Лиса.

Дон не се възпротиви на заповедта й и Лиса и Мия го последваха, оставяйки ме сама.

Тази част от плана зависеше от мен, затова побързах надолу по коридора. Сградата

можеше и да е опразнена от персонала и въпреки всичко пак имаше вероятност да

налетя на някого – не зная как щях да се измъкна от неприятности, неспособна да

използвам внушение. Упътването на Дон беше точно, но когато набрах кода и се озовах

в мазето почувствах, че не съм готова. В огромното помещение се простираха дълги

редове с кашони, пълни с папки. Не им се виждаше края. Чекмеджетата бяха по пет

едно над друго, а бледата флуоресцентна светлина и злокобната тишина караха мястото

да изглежда обитавано от духове. Цялата информация на пазителите отпреди

дигиталната революция се намираше тук. Един бог знаеше къде точно са файловете.

Дали бяха в секцията за Средновековна Европа? Внезапно се почувствах обезсърчена и

се зачудих дали някога ще изпълня плана си.

С облекчения забелязах, че рафтовете са надписани. Първият – АА1, до него АА2 и така

нататък. О, Господи. Сигурно имаше няколко рафта само за буквата А. Бях благодарна, че организацията е проста – по азбучен ред, обаче ми стана ясно защо рафтовете сякаш

са безкрайни. Трябваше да измина почти три четвръти от помещението, преди да стигна

до буквата Т. И когато стигнах до чекмеджето с надпис ТА27, попаднах на папката за

затвора „Тарасов”. Ахнах. Дебела папка, пълна с всевъзможни документи. Три страници

бяха отделени на историята на затвора и различните му местонахождения, както и за

чертежи на самия затвор. Не можех да повярвам. Толкова много информация…, ала

беше ли ми нужна? Кое щеше да ми е полезно? Отговорът дойде бързо: всичко.