i ea1403da12425be3

яката на ризата му. – Кажи ми честно, скъпи, някога поглеждаш ли се в огледалото, преди да излезнеш? Косата ти изглежда ужасно разрошена.

Той я отблъсна, когато посегна към главата му.

- Шегуваш ли се? Прекарвам часове пред огледалото, за да й придам този вид.

Тя въздъхна мъчително.

- Има дни, в които ми е трудно да преценя дали съм щастливка или не, че нямам други

деца. – Зад нея мълчаливи келнери подреждаха храната върху масата. От подносите се

вдигаше пара и стомахът ми изкъркори. Надявах се, че никой не чу. Даниела се загледа в

коридора зад гърба й. – Нейтън, би ли побързал? Храната ще изстине.

Миг по–късно по дървения под прозвучаха тежки стъпки и Нейтън Ивашков се вмъкна

в стаята. Както и съпругата му, бе облечен официално, синята му сатенена връзка

блестеше на фона на тежкото му стоманеночерно сако. Радвах се, че в помещението

имаше климатик, защото имах чувството, че ще се разтопи под тежестта на дебелия

плат. Спомних си отличителния му белег от преди: гъсталак от сребърна коса,

преливаща в мустаци. Зачудих се дали косата на Ейдриън ще изглежда по същия начин, когато остарее. Нямаше да разбера. Ейдриън вероятно щеше да боядиса косата си при

първия признак на посивяване или когато забележи първия бял косъм. Бащата на

Ейдриън можеше и да изглежда точно както си го спомнях, но нямаше представа коя

съм. Всъщност изглеждаше искрено изненадан да ме види.

- Това е, ъ, приятелката на Ейдриън – Роуз Хатауей, - рече внимателно Даниела. – Нали

си спомняш, той каза, че ще я доведе на вечеря.

- Приятно ми е да се запознаем, лорд Ивашков.

За разлика от съпругата си, той не пожела да го наричам по име, и аз почувствах леко

облекчение. Стригоят, превърнал насила Дмитрий, също се казваше Нейтън и

определено не ми се искаше да произнасям името гласно. Бащата на Ейдриън ме огледа, ала в погледа му нямаше и следа от одобрението, което синът му бе показал по–рано.

По–скоро ме оглеждаше като някой чудак.

- О. Момичето дампир.

На практика не се държеше грубо, просто не проявяваше интерес. Искам да кажа – все

пак не ме нарече кървава курва или нещо от сорта. Седнахме да се храним и въпреки че

Ейдриън продължаваше да се усмихва дяволито, бях сигурна, че наистина има нужда да

запали цигара. И да пийне ликьор също. Не се наслаждаваше на компанията на

родителите си. Когато един от сервитьорите сипа на всички ни вино, Ейдриън

почувства облекчение и не се сдържа. Хвърлих му предупредителен поглед, който той

пренебрегна. Нейтън успя бързо да погълне покрития със сос от балсамов оцет свински

медальон, и въпреки това пак изглеждаше елегантен.

- Значи, - каза той, насочил вниманието си към Ейдриън, - след като Василиса се

дипломира, какво смяташ да правиш с живота си? Няма да живееш с гиназистите, нали?

Няма смисъл да се връщаш обратно.

- Не знам, - отвърна вяло Ейдриън. Поклати глава и разроши грижливо пригладената си

коса. – Харесва ми да се движа с тях. Мислят си, че съм по–забавен, отколкото съм в

действителност.

- Не се изненадвам, - отговори баща му. – Изобщо не си забавен. Време е да свършиш

нещо полезно. Ако няма да се връщаш в колежа, е добре да започнеш да присъстваш на

част от срещите, свързани със семейния бизнес. Татяна ще те разглези, но от Руфъс

може да научиш много.

Имах достатъчно познания за кралската политика и успях да разпозная имената. Най–

възрастният член на всяко семейство обикновено се явяваше „принц” или „принцеса”, и

имаше място в Кралския съвет – и имаше реалната възможност един ден да стане крал

или кралица. Когато Татяна беше получила короната, Руфъс получил мястото на

„принц” в семейство Ивашкови, след като бил най–големият.

- Вярно, - рече безизразно Ейдриън. – Наистина ми се иска да науча как успява да

държи двете си любовници в тайна от жена си.

- Ейдриън! – отсече Даниела, а бледите й бузи се зачервиха. – Не казвай подобни неща, докато вечеряме, особено когато имаме гости.

Нейтън ме забеляза и вдигна безразлично рамене.

- Тя е без значение.

Прехапах устна, потискайки желанието си да видя дали, ако хвърля подноса си като

фризби, ще улуча главата му. Нейтън се обърна пак намръщено към Ейдриън.

- Но ти си от значение. Няма да те оставя да се мотаеш наоколо, без да вършиш нищо и

да използваш парите ни, за да финансираш бездействието си.

Нещо ми подсказваше да стоя настрана, но не можех да не се намеся, виждайки

Ейдриън унижен от досадния си баща. Ейдриън наистина бездействаше и харчеше

пари, но баща му нямаше право да се забавлява за негова сметка. Искам да кажа, аз

можех да се шегувам с него по въпроса. Но при нас беше друго.

- Може би трябва да отидеш в Лехай с Лиса, - предложих му. – Да продължиш да

изучаваш с нея Духа и след това… да правиш каквото си правил преди в колежа…

- Тоест да пие и да пропуска лекциите, - каза Нейтън.

- Изкуство, - каза Даниела. – Ейдриън посещаваше часовете по изкуство.

- Наистина ли? – попитах и се обърнах изненадана към него. Някак си си го представях

като творец. Подхождаше на капризната му същност. – Значи идеално. Може пак да го

направиш.

Той сви рамене и довърши втората си чаша вино.