i ea1403da12425be3

Устройваше ме. Не се налагаше да кажа истината. Не исках да говоря за Дмитрий.

- Мислиш ли, че някой би могъл да спре Роуз, когато си науми нещо? – попита Лиса с

усмивка. Опитваше се да ме измъкне от споделянето на прекалено много детайли около

пътешествието ми, и бях адски благодарна. Мия се засмя и схруска голям лимонов

бонбон. Чудно как мозъкът й не беше замръзнал от толкова бонбони.

- Вярно е. – Усмивката й се изпари и тя преглътна. Сините й очи ме изучаваха около

минута. – И сега Роуз иска нещо.

- Хей, просто се радваме да те видим.

- Вярвам ви. Но ми се струва, че имате скрит мотив да ме посетите.

Лиса се усмихна широко. Забавляваше се – успяха да ме хванат на мстопрестъплението.

- Защо си мислиш така? Можеш да прочетеш мислите на Роуз или винаги предполагаш,

че има скрити мотиви?

Мия се усмихна в отговор.

- И двете. – Тя се наклони напред към дивана и ме погледна сериозно. Кога беше

станала толкова схватлива? – Добре. Да не губим повече време. Как мога да ви

помогна?

Въздъхнах.

- Трябва да проникнем в главния офис на охраната на пазителите.

Застанала до мен, Лиса подтисна възклицанието си. Почувствах се зле заради нея.

Понякога успяваше да прикрие мислите си, но рядко можеше да ме изненада с думи или

действия.

„И аз ли?”

Продължих да я игнорирам. През половината време нямаше представа какво

наближаваше, но след като планирахме проникване в затвора, тършуването из

сейфовете на пазителите не би трябвало да е чак такъв шок.

- Леле, - възкликна Мия. – Не си губиш времето. И сама можеш да се справиш.

- Може ли да ме вкараш – да ни вкараш вътре? – попитах я. – Ти си приятелка с някои

от пазителите…, а и баща ти има достъп до много места… - Не знаех с какво точно се

занимава господин Риналди, но предполагах, че е нещо по подръжката.

- Какво търсиш? – Отворих уста да възразя, но тя вдигна ръка пред мен. – Не, не. Не ми

трябват подробности. Само основното, за да мога да уредя всичко. Зная, че не искате

просто да разгледате мястото.

- Трябват ми някои досиета, - обясних.

Тя вдигна вежда.

- Лични ли? Опитваш се да си уредиш работа?

- Аз… не. – Ха. Идеята никак не беше лоша, при условие, че не беше сигурно дали ще

ме назначат за пазител на Лиса. Не. Едно по едно. – Трябва да разбера малко повече за

външната охрана на някои места – училища, имения, затвори. – Опитах се да запазя

изражението си нормално при споменаването на затворите. Мия беше на линия за

щуротиите, ала дори и тя имаше граници. – Предполагам, че държат информацията

именно там.

- Да, - отговори тя. – Но повечето файлове са дигитални. И не се обиждай, но може да

се окаже отвъд способностите ти. Дори и да се доберем до един от компютрите им,

цялата система е защитена с парола. Освен това, когато си тръгват, заключват

компютрите. Предполагам, че не си станала хакер.

Определено не. И за разлика от героите в шпионските филми, с които Лиса ме

сравняваше на шега, не разполагах с приятели хакери, които биха могли да разбият

паролите и защитата на компютрите. По дяволите. Загледах се тъпо в краката си и се

зачудих дали бих могла да измъкна още малко информация от Ейб.

- Обаче, - рече Мия, - ако информацията, която търсите, не е текуща, може и да имат

копие на хартия.

Вдигнах рязко глава.

- Къде?

- Имат огромни складове, натъпкани в мазето. Стотици папки. Държат ги под ключ, но

вероятно е по–лесно да се доберем до тях, отколкото да се мъчим да проникнем в

компютърната система. Отново го казвам – зависи от какво се нуждаете и от кога датира

информацията.

От думите на Ейб останах с впечатлението, че затвора „Тарасов” се намира в Аляска

отскоро. Някъде из архивите със сигурност имаше досие. Не се и съмнявах, че

пазителите бяха преминали към дигитално съхранение на данните отскоро, което

означаваше, че може би няма да разберем на секундата с каква охрана разполага

мястото, но щях да се съглася и на копие.

- Може би се нуждаем точно от това. Може ли да ни вкараш там?

Мия замълча за няколко секунди – стана ми ясно, че се колебае.

- Вероятно. – Тя хвърли поглед към Лиса. – Още ли можеш да внушаваш на хората да ти

се подчиняват като роби?

Лицето на Лиса се изкриви.

- Не искам да си го представям по този начин, но да, мога. – Още една от странните

способности на Духа.

За кратък миг Мия обмисляше нещо и после кимна бързо.

- Добре. Върнете се към два часа и ще видим какво може да се направи.

Два следобяд означаваше полунощ за света на мороите, които предпочитаха да работят

през нощта. Да се разхождаме на дневна светлина не беше съвсем потайно и прикрито, но трябваше да се досетя, че Мия планира операцията за тази част от денонощието,

защото наоколо щеше да има малко хора. Опитвах се да реша дали да се сближим

повече, когато почукване прекъсна мислите ми. Мия подскочи и внезапно почувства

неудобство. Тя се надигна, за да отвори вратата и от коридора се чу познат глас.

- Съжалявам, че закъснях, но…

Кристиан пристъпи в стаята. Внезапно млъкна, когато ни видя с Лиса. Всички

замръзнаха и на мен се падна честта да се престоря, че ситуацията не е точно

ужасяващо неловка.

- Здрасти, Кристиан, - поздравих го радушно. – Как е?