i ea1403da12425be3

Очите му се бяха приковали върху Лиса и му отне известно време, преди да успее да се

фокусира върху мен.

- Добре. – Той погледна Мия. – Мога да се върна после…

Лиса нетърпеливо се изправи.

- Не, - каза тя с хладен глас, подхождащ на някоя принцеса. – Роуз и аз ще тръгваме.

- Да, - съгласих се с нея. – Имаме… малко работа…, която трябва да свършим. И не

искаме да прекъсваме вашата… - По дяволите, нямах идея какво имаха намерение да

правят. И не бях сигурна, че искам да научавам.

Мия успя да проговори.

- Кристиан искаше да види някои от движенията, които упражнявах с пазителите.

- Супер. – Продължавах да се усмихвам, докато двете с Лиса се отправихме към

вратата. Тя пристъпваше колкото се може по–далеч от Кристиан. – Джил ще ревнува.

И не само Джил. След като си казахме довиждане, Лиса и аз закрачихме обратно по

настилката. Усещах гнева и ревността, които се излъчваха от нея.

- Няма нищо между тях, Лис, само „бойния им клуб”, - казах и не очаквах да ми

отговори. – Нищо не се случва. Ще си говорят за юмруци, ритници и разни такива

скучни неща. – Всъщност си беше доста интересно, но не исках да я дразня,

възхвалявайки отношенията между Кристиан и Мия.

- Сега може и нищо да не се случва, - отвърна тя, вперила каменния си поглед напред. –

Но кой знае какво може да се случи? Прекарват времето си заедно, тренират разни

физически упражнения, едното води до другото…

- Това е нелепо, - казах аз. – Тренировките изобщо не са романтични. - Отново излъгах, припомняйки си, че точно така започна връзката ми с Дмитрий. Май беше най–добре да

не го споменавам. – Освен това Кристиан не може да се забърква с всяко момиче, с

което се мотае. Мия, Джил – не се обиждай, ама той не е мъж–мечта.

- Изглежда много добре, - възпротиви се тя, още погълната от мрачни чувства.

- Вярно е, - съгласих се, като внимавах да държа погледа си върху пътеката. – Но се

изисква повече от това да изглежда добре. И между другото, мислех си, че не те

интересува какво ще прави.

- Наистина не ме интересува, - заяви тя, ала не успя да убеди нито себе си, нито мен. –

Изобщо не ме интересува.

През остатъка от деня напразно се опитвах да я разсея. В съзнанието ми изникнаха

думите на Таша: „Защо не оправиш нещата?” Защото Лиса и Кристиан бяха адски

неразумни, и двамата задавени от ненавист, което от своя страна ме вбесяваше.

Кристиан щеше да ми е много полезен в организирането на бягството, но го държах

настрана за доброто на Лиса.

Когато дойде време за вечеря, я оставих да потъне в лошото си настроение. В сравнение

с романтичните й терзания, моята връзка с разглезения кралски плейбой, чието

семейство не ме одобряваше, изглеждаше оптимистична. Светът се превръщаше в

тъжно и плашещо място. Уверих Лиса, че ще се върна веднага след вечеря и тогава

заедно ще отидем при Мия. Споменаването на Мия не успя да накара Лиса да се

почувства щастлива, но мисълта за проникването с взлом моментално я разсея от

спомените за Кристиан.

Роклята ми за вечеря беше къса, направена от лъскава тънка материя, подходяща за

лятото. Деколтето беше прилично, а малките ръкави й придаваха класически вид. С

коса, хваната на ниска опашка, така че да прикрива татуировките ми, почти изглеждах

като почтена приятелка – което само по себе си беше измамно, защото аз бях част от

откачен план, включващ връщането на последното ми гадже от света на безсмъртните.

Ейдриън ме огледа от главата до петите, когато пристигнах в градската къща на

родителите му. По принцип живееха почти постоянно в двореца. Леката усмивка на

лицето му ми подсказа, че му харесва това, което вижда.

- Одобряваш ли ме? – попитах и се завъртях.

Той плъзна ръка около кръста ми.

- За съжаление, да. Надявах се да се появиш с нещо по–небрежно. Нещо, което да

скандализира родителите ми.

- Понякога имам чувството, че не те интересувам като личност, - отбелязах, докато

влизахме. – Имам усещането, че ме използваш само да шокирам околните.

- И двете, малък дампир. Интересувам се от теб и те използвам да шокираш.

Хвърлих една усмивка, когато домакинът на Ивашкови ни поведе към столовата на

къщата. В действителност, дворецът имаше ресторанти и кафенета, разпръзнати

навсякъде, ала изисканото семейство на Ейдриън предпочиташе да има собствена

модерно обзаведена столова в дома си. Ако зависеше от мен, предпочитах да съм на

някое публично място. С повече възможности за измъкване.

- Ти трябва да си Роуз.

Оглеждах възможните изходи, когато заниманието ми бе прекъснато от много висока,

много елегантна жена морой, тъкмо влезнала в стаята. Носеше дълга, тъмно зелена

сатенена рокля - на мига почувствах, че мястото ми не е тук, – която идеално пасваше

на цвета на очите й и на тези на Ейдриън. Тъмната й коса бе вързана на опашка и тя ми

се усмихна с искрена топлота, когато пое ръката ми.

- Аз съм Даниела Ивашкова, - каза тя. – Радвам се, че най–накрая се срещаме.

Наистина ли се случваше? Ръката ми автоматично разтърси нейната в отговор.

- Приятно ми е да се запознаем, лейди Ивашкова.

- Наричай ме Даниела, моля те. – Обърна се към Ейдриън и заговори, докато оправяше