i ea1403da12425be3

видяла на едно парти. Съмнявах се, че знаеше коя съм – като изключим репутацията ми.

На практика не знаех нищо за майката на Ейдриън. Всъщност той рядко говореше за

семейството си или поне за повечето от тях.

- Сам родителите ти ли ще са там? – попитах притеснено. – Други роднини, за които

трябва да знам?

- Ами… - ръката на Ейдриън помръдна отново. Помислих си, че сега му се иска да

запали, за да се предпази от предупредителната нотка в гласа ми. Както забелязах, Лиса

искрено се забавляваше на сценката. – Моята любима леля може да се отбие.

- Татяна? – възкликнах. За стотен път се запитах как така успях да се забъркам с момче, пряко свързано с водачката на целия моройски свят. – Тя ме мрази! Знаеш какво се

случи последния път, когато говорихме. – Нейно Кралско Височество се беше

нахвърлила върху мен, крещейки, че съм долнопробна и не би трябвало да излизам с

племенника й, защото тя имала големи планове за него и Лиса.

- Променила е мнението си.

- О, стига.

- Не, сериозно. – Той изглеждаше сякаш казваше пълната истина. – Преди няколко дни

говорих с майка ми и… не зная. Изглежда леля Татяна не те мрази чак толкова.

Намръщих се и тримата закрачихме отново.

- Може би се възхищава на скорошните ти „терористични” действия, - размишляваше

Лиса.

- Може би, - отвърнах. Но не ми се вярваше. Ако не друго, то превръщането ми в

свирепо същество със сигурност ме беше принизило в очите на кралицата.

Чувствах се предадена, защото Ейдриън бе организирал вечерята заради мен, обаче

нищо не можех да направя. Обаче ми се стори, че видях лъч светлина – Ейдриън май

само ме дразнеше, че леля му ще се отбие. Казах му, че ще отида на вечерята и му

оправих достатъчно настроението, за да не задава въпроси, когато следобед с Лиса

тръгнахме „по наши си работи”. Съучениците ми обикаляха двореца и прилежащите

земи като част от системното обучение, но аз бях видяла всичко при предишното си

посещение, затова имах възможност да пропусна. С Лиса оставихме багажа в стаите си

и се отправихме към отдалечената част на двореца, където живееха хората без кралска

кръв.

- Смяташ ли вече да ми разкриеш каква е другата част от плана ти? – попита Лиса.

Откакто Ейб ми обясни за затвора, в който се намираше Виктор, си съставях списък

наум с проблемите, пред които най–вероятно щяхме да се изправим. Всъщност бяха

основно две пречки, и след първоначалния ми разговор с Ейб намаляха с една. Първо, нямахме представа в коя част на Аляска се намира затвора. Второ, не знаехме каква е

степента на защита на затвора и през какви препятствия щеше да се наложи да

проникнем вътре. Въпреки това нещо ми подсказваше, че отговорите на всичките ми

въпроси се криеха в източника, което моментално свеждаше проблемите ми до един:

как да намеря този източник на информация. За щастие познавах някой, който можеше

да ни помогне да се доберем до него.

- Отиваме да видим Мия, - казах на Лиса.

Мия Риналди беше наша бивша съученичка морой – бивш враг, всъщност. Тя беше

царица на личностното преобразяване. Беше се превърнала от пресметлива кучка, чиято

единствена цел е да преспи с всеки срещнат, само за да добие популярност, в

уравновесено момиче, нетъпреливо да се научи да защитава себе си и околните от

стригоите. Живееше в двореца с баща си.

- И мислиш, че Мия ще знае как да проникнем в затвора?

- Не мисля, че е чак толкова добра. Въпреки че би могла да ни помогне да получим

малко вътрешна информация.

Лиса изстена.

- Не мога да повярвам, че току–що използва израза „вътрешна информация”.

Заприличва ми на шпионски филм. – Говореше с насмешка, прикривайки добре

тревогата си. Лекотата, с която говореше, маскираше страха й и неудобството, което

изпитваше при мисълта да освободим Виктор, независимо от даденото обещание да ми

помогне.

Обикновените морои, които работеха в двореца, живееха в апартаменти далеч от

покоите на кралицата и приемните. Бях се сдобила с адреса на Мия предварително и

ние се отправихме по перфектно поддържаната настилка, която течеше под краката ни в

горещия ден. Открихме я у дома, облечена с джинси и тениска, и пакет замразени

бонбони в ръка. Очите й се разшириха, когато ни видя пред вратата.

- Проклета да съм, - каза тя.

Засмях се. Точно такава реакция очаквах.

- И аз се радвам да те видя. Може ли да влезем?

- Разбира се. – Тя се отдръпна. – Искате ли бонбони?

Винаги. Взех си с вкус на грозде и трите седнахме в малката всекидневна. Мястото не

можеше да се сравни с разкошните гостни в двореца, но беше подредено и чисто, и

очевидно Мия и баща й харесваха апартамента.

- Знаех, че абитуриентите ще дойдат, - каза Мия и отмести няколко руси къдрици от

лицето си. – Но не бях сигурна дали ще сте с тях или не. Изобщо завършихте ли?

- Завърших, - отговорих аз. – Получих татуировката и всичко останало. – Вдигнах коса, за да може да види превръзката.

- Изненадана съм, че ти позволиха да се върнеш, след като реши да се позабавляваш с

куп убийства. Да не би да си получила допълнителни точки за това?

Очевидно Мия бе чула същата история, която се разказваше за моите приключения.