i ea1403da12425be3

исках да накарам Джил да се почувства по–добре. – Няма да продължи дълго. – Летните

ваканции на мороите траеха едва два месеца. Родителите нямаха търпение да върнат

децата си в безопасната Академия.

- Предполагам, - отвърна Джил, обаче не ми прозвуча да съм я убедила.

Стигнахме колата им и аз подредих кутиите в багажника.

- Ще ти пратя и-мейл, когато мога, - обещах. - Обзалагам се, че и Кристиан ще ти пише.

Може би ще успея да накарам дори Ейдриън да ти прати писмо.

Джил засия и ми стана радостно, че отново се върна към превъзбуденото си настроение.

- Наистина ли? Би било страхотно. Искам да чуя за всичко, което се случва в двореца.

Вероятно ще правиш много готини неща с Лиса и Ейдриън, и мога да се обзаложа, че

Кристиан ще намери всякакви неща за… за другите неща.

Емили не забеляза идиотското обяснение на Джил и ми се усмихна ведро.

- Благодаря ти, Роуз. Радвам се, че е срещнахме.

- И аз – ауч!

Джил връхлетя върху мен и ме прегърна.

- Успех с всичко, - заговори тя. – Такава си късметлийка – животътъ ти оттук напред ще

бъде страхотен!

Отвърнах на прегръдката, неспособна да обясня каква ревност изпитвах към нея.

Животът й беше сигурен, изпълнен с невинност. Можеше и да прекара лятото в

Детройт, ала скоро щеше да се върне в познатия, спокоен свят на „Св. Владимир”.

Нямаше да я отпратят навън в непознатото, сред стотици опасности.

Едва когато тя и майка й потеглиха, успях да се съвзема и да отвърна на пожеланието й.

- Надявам се, - измърморик, замисляйки се какво следва. – Надявам се.

Със съучениците ми и отбрана група морои отлетяхме на следващия ден, изоставяйки

скалистите планини на Монтана и отправяйки се към заоблените хълмове на

Пенсилвания. Кралският дворец изглеждаше точно както го помнех, внушителен, сякаш

останал от далечни времена, и се сетих за „Св. Владимир” – училището се опитваше да

си придаде същия вид с високите си кули и преплетената каменна архитектура. Но

училището искаше също да изтъкне академичния дух, докато дворецът залагаше на

помпозния външен вид. Сякаш самите сгради искада на ни напомнят, че тук е

съсредоточено цялото благородническо съсловие и могъщество на мороите. Кралският

дворец искаше да сме удивени и мъничко уплашени.

И въпреки че бях идвала преди, пак се впечатлих. Вратите и прозорците на построените

от жълтокафяв камък сгради бяха инкрустирани и оградени от претенциозни златни

декорации. Бяха едва частица от великолепието, с което се сблъсках в Русия, и осъзнах, че архитектите на двореца бяха взаимствали елементите от старите европейски сгради, като крепостите и палатите в Санкт Петербург. В „Св. Владимир” имаше пръснати

пейки и алеи из вътрешния и предния двор, но дворецът бе крачка напред. Фонтаните и

изваяните статуи на предишните управници красяха моравите – мраморни

произведения на изкуството, скрити до скоро под снежната покривка. Сега, в разгара на

лятото, грееха ярко на слънцето. И навсякъде, където и да се обърнеш, имаше цветя –

покрай дърветата, около храстите и пътеките – зашеметяващо.

Имаше логика завършилите да посетят административния център на пазителите, но

предположих, че това не е единствената причина завършващите да се озоват тук посред

лято. Искаха аз и съучениците ми да видим целият разкош, да бъдем завладяни и да

оценим великолепието, в името, на което щяхме да се бием. Погледнах лицата на

съучениците си и осъзнах, че подходът бе правилен. Повечето не бяха идвали никога.

Лиса и Ейдриън летяха заедно с мен и тримата закрачихме един до друг. Времето бе

топло като в Монтана, с разликата, че тук влажността се усещаше по–силно. Бях съвсем

за кратко под слънчевите лъчи, а вече се потях.

- Този път си донесе рокля, нали? – попита ме Ейдриън.

- Разбира се, - отвърнах. – Имат някои модни дрешки, които искат да носим, настрана от

официалните дрехи. Въпреки това, може и да ми дадат да облека моята черно–бяла.

Той тръсна глава. Забелязах как ръката му се придвижи към джоба, но бързо се дръпна

назад. Може и да напредваше в отказването на цигарите, но нямаше така лесно да се

отърве от автоматичния рефлекс да извади от джоба си пакета цигари, когато

положението бе напрегнато.

- Искам да кажа – за довечера. За вечерята.

Хвърлих въпросителен поглед към Лиса. Нейната програма в двореца винаги

включваше разнообразни дейности, повечето, от които недостъпни за „обикновените

хора”. Като се вземе предвид новият ми, несигурен статут, не знаех дали ще я

придружавам. Усетих объркването й през връзката ни и разбрах, че няма идея дали са

планирали някакви специални вечери.

- Каква вечеря? – попитах объркана.

- Тази, която организирах за семейството си.

- Организирал си я за… - гласът ми внезапно секна и очите ми се разшириха, не ми

хареса самодоволното му изражение. – Ейдриън! – Няколко от съучениците ми ме

изгледаха любопитно и продължиха да крачат до нас.

- Хайде де, организирам го от месеци. Срещнах се с майка ти. Срещнах се дори с

плашещия ти баща. Твой ред е. Гарантирам ти, че никой от семейството ми няма да

направи подобни изказвания като баща ти.

Всъщност един вид се бях срещала с бащата на Ейдриън преди. Или по–точно бях го