i ea1403da12425be3

истинския свят. Припомних си нетърпението, което чувствах по–рано през деня. Може

и да бяхме свободни, но скоро щяхме да се сблъскаме с реалността. Времето минаваше.

Дмитрий чакаше, наблюдаваше. Зачудих се дали щях да продължа да получавам

ежеседмичните му писма, след като напуснех училище. Усмихнах се на Лиса и се

почувствах някак зле, защото развалих доброто й настроение, като й казах, че може би

ще имаме истински шанс да измъкнем Виктор Дашков от затвора.

Глава 3

Следващите няколко дни ми се сториха странни. Аз и съучениците ми може и да

завършихме блестящо, ала не бяхме единствените, приключили с обучението си в

Академия „Св. Владимир”. Мороите организираха собствена церемония по

завършването и училищния двор се напълни с посетители. След това, както и бързо се

появиха, така и изечзнаха всички родители – отвеждайки синовете и дъщерите си.

Мороите със синя кръв щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните имения –

повечето в Южен Хемпшир, където дните по това време на годината бяха кратки.

„Обикновените” морои също потеглиха с родителите си, повечето към скромните си

домове, и щяха да си намерят лятна работа преди да постъпят в колеж. И тъй като

училището затваряше врати през лятото, всички останали ученици също се разотидоха.

Някои без семейства, при които да се приберат, обикновено дампири, имаха право да

останат тук целогодишно, но те бяха много малко. Академията се опразваше с всеки

изминал ден, докато аз и съучениците ми очаквахме да бъдем отведени в кралския

дворед. Междувременно отправяхме пожеланията си към морои, които се настаняваха и

към младите дампири, които скоро щяха да тръгнат по нашите стъпки.

Мъчно ми беше, че се разделях с Джил. Успях да я хвана един ден на път за спалнята на

Лиса, ден преди пътуването до двореца. С Джил имаше една жена, предположих майка

й, и двете пренасяха някакви кутии. Лицето на Джил светна, когато ме видя.

- Здрасти, Роуз! Сбогувах се с всички, но не можах да те открия, - каза развълнувано.

Усмихнах се и отвърнах.

- Радвам се, че се засякохме.

Не можах да й кажа, че аз също се сбогувах. Прекарах последния си ден в „Св.

Владимир”, обхождайки всички познати места, като започнах от двора, където Лиса и аз

се срещнахме за пръв път, още в детската градина. Изследвах коридорите, ъглите на

спалните помещения, обиколих любимите си класни стаи и дори посетих параклиса.

Прекарах доста време и на местата, които ме изпълваха с горчиво–сладки спомени, като

тренировъчните зони, където за пръв път се запознах с Дмитрий. Пистата, на която ме

караше да правя обиколки. Хижата, където най–накрая се бяхме отдали един на друг.

Случи се през една от най–удивителните нощи през живота ми, и когато се сетех за нея, винаги ме връхлитаха радост и болка.

Не беше нужно да товаря Джил с мислите си. Обърнах се към майка й и тъкмо щях да

се ръкувам с нея, когато осъзнах, че тя няма как да разтърси ръка, докато маневрира с

кутиите.

- Аз съм Роуз Хатауей. Нека ви помогна с това.

Поех кутията, преди да успее да ми противоречи, защото със сигурност щеше да го

направи.

- Благодаря, - отвърна тя приятно изненадана. Закрачих редом с тях.

- Аз съм Емили Мастрано. Джил ми говори много за теб.

- Така ли? – попитах и се усмихнах закачливо на Джил.

- Не чак толкова. Само й разказах как понякога излизаме заедно. – Почувствах как в

зелените очи на Джил се разпали лек пламък и ми се стори, че Емили не е наясно как

дъщеря й тренира забранените форми на магиите за убиване на стригои в свободното си

време.

- Радвам се, че се запознахме с Джил, - постарах се да не разваля прикритието й. – И

един ден дори ще я научим как да укроти тази коса.

Емили се засмя.

- Опитвах се в продължение на петнадесет години. Късмет.

Майката на Джил беше изключителна. Двете не си приличаха много, поне не външно.

Лъскавата коса на Емили бе права и черна, а очите й имаха дълбок син цвят, дългите й

мигли бяха извити. Движеше се грациозно, походката й нямаше нищо общо със

стеснителната походка на Джил. И въпреки това гените си казваха думата – имаха

еднакви сърцевидни лица, а също и еднаква форма на устните. Джил бе още млада и ако

някой ден добиеше чертите на майка си, щеше да се превърне в разбивачка на сърца –

сега обаче не го съзнаваше. Надявах се, че самоувереността й ще нарастне.

- Къде живеете? – попитах ги.

- В Детройт, - отговори Джил и направи гримаса.

- Не е толкова зле, - засмя се майка й.

- Няма планини. Само магистрали.

- Аз съм част от балетна трупа там, - обясни Емили. – И общо взето се установяваме

там, където мога да плащам сметките. – Бях по–изненадана, че хората в Детройт ходят

на балетни представления, отколкото че Емили бе балерина. Имаше смисъл – гледайки я

осъзнах, че с високите си и слаби тела мороите са идеалните танцьори, но хората не го

знаеха.

- Ей, градът е голям, - казах на Джил. – Наслаждавай се на вълнуващите места, докато

можеш, преди отново да се върнеш тук – насред нищото. – Разбира се, нелегалното

бойно обучение и нападенията на стригои едва ли можеше да бъдат наречени скучни, но