i 6bbe1fb40ba7fe1e

сепаре от изкуствена кожа – и се зарадвах да узная, че менюто съдържаше американска и

руска храна. Списъците бяха преведени на английски, и лигите ми едва не потекоха, когато

видях пърженото пиле. Бях изгладняла, защото не бях хапвала нищо в клуба и мисълта за

пържено месо ми изглеждаше страхотна след цяла седмица на бързи храни, салати и

подобни.

Когато сервитьорката пристигна, Сидни поръча ястието си на перфектен руски, а аз само

посочих в менюто. Я виж ти, Сидни била пълна с изненади. Съдейки по грубото й

държание, очаквах да започне да ме разпитва всеки момент. Но, за моя изненада, когато

сервитьорката си тръгна, тя запази мълчание, избягвайки погледа ми и играейки си със

салфетката си.Всичко беше доста странно. Явно й беше неудобно покрай мен. Дори и

масата, която ни разделяше, очевидно не й осигуряваше достатъчно пространство. И все

пак изненадата й преди не можеше да бъде подправена и тя бе пренебрегнала всичките си

правила, за да дойде с мен тук. Е, можеше да го раздава леко, но аз нямах такива

намерения. Всъщност, директността си беше запазена марка за мен.

- Е, готова ли си да ми кажеш коя си и какво става?

Сидни вдигна поглед. Сега, на светло, можех да видя, че очите й са кафяви. Имаше

интересна татуировка на лявата си буза. Мастилото изглеждаше златисто, нещо, което

никога не бях виждала преди. Изпипан модел на листа и цветя, видим само когато

наклонеше глава, така че да отразява светлината.

- Казах ти, – отвърна тя. – Аз съм Алхимик.

- А аз ти отговорих, че нямам представа какво е това. Да не би да е някоя руска дума? – не

ми звучеше като такава.

Половинчата усмивка озари устните й.

- Не. Предполагам, че никога не си чувала за алхимия, нали?

Поклатих глава и тя подпря брадичка на ръцете си, забивайки поглед отново в масата.

Преглътна, сякаш събираше сили за нещо и избълва поток от думи:

- Още в Средновековието, някои хора били убедени, че са намерили правилната формула,

позволяваща им да създават магия – да превръщат оловото в злато. Не е изненада обаче, че

усилията им не се увенчавали с успех. За сметка на това, те продължили да преследват

всякакви мистични и ирационални цели, така че в крайна сметка се докопали до …

определен вид магия. – тя се намръщи. – Вампири.

Мислено се върнах в часовете по история. Средните векове, когато нашият вид започнал

да се отдалечава и крие от хората. Това бе времето, когато вампирите се бяха

митологизирали, поне що се отнася до заобикалящия ги свят, защото мороите били

смятани за чудовища, макар че не ловували хора.

Сидни потвърди мислите ми.

- Точно тогава мороите започнали да се укриват. Имали своята магия, но хората ги

превъзхождали далеч по численост. Всъщност, положението все още е такова. – тя се

усмихна леко. Мороите не умееха да убеждават, докато хората го правеха дори завидно. –

Така че мороите сключили сделка с Алхимиците. Ако те помагали на мороите и

дампирите, за да могат да останат в неизвестност, мороите щели да им дадат това – и тя

посочи към златната татуировка.

- Какво е това? – попитах. – Имам предвид, освен външния вид, какво представлява?

Тя внимателно го опипа с пръстите си и не прикри сарказма си:

- Моят ангел – пазител. Всъщност е златен, и … - тя направи гримаса и отмести ръката си.

– Това е кръв на морой, запечатана с магията на водата и земята.

- Какво? – попитах високо и няколко човека се извърнаха към мен. Сидни продължи да

говори – с горчива интонация, но по – тихо отпреди.

- Не съм възхитена от факта, но това е нашата „награда”, задето сме ви помогнали. Земята

и водата се свързват с кожата ни и ни дават същите характеристики като на мороите. Или

поне няколко от тях. Почти никога не се разболявам. Ще живея доста дълго…

- Предполагам, че това не е зле… - рекох относително.

- Може би за някои. Нямаме избор. Тази „кариера” е семейно наследство - предава се в

рода. Трябва да научим всичко за мороите и дампирите, да изградим връзки сред хората, за

да можем да се движим наоколо необезпокоявани. Имаме трикове и техники да се

отърваваме от телата на стригоите – като тази отрова, която ти видя. В замяна, обаче, се

опитваме да стоим колкото се може по – надалеч от вас. Ето защо повечето дампири не

подозират за нашето съществуване, докато не завършат. А мороите – почти никога не

узнават. – тя спря рязко. Предположих, че урокът е приключил.

Сърцето ми блъскаше в гърдите все по–силно. Никога не си бях представяла нещо

подобно. Всъщност… не бях ли? Повечето от обучението ми се бе съсредоточавало върху

физическите аспекти на това да си пазител: бойни техники, повишено внимание и прочие.

И въпреки това често чувах бегли сравнения с тези в човешкия свят, които помагаха на

мороите да се крият и ги измъкваха от опасни ситуации. Никога не бях чувала за терминът

„алхимик”, никога не бях мислила по–обстойно за това. Ако бях останала в училище, може

би щях да го сторя все пак.

Това едва ли бе идея, която бих предложила в други обстоятелства, но не успях да се

сдържа:

- Защо запазвате този дар за себе си? Защо не го споделите с човешкия свят?