i 6bbe1fb40ba7fe1e

възползвах. Засилих се колкото можах и се хвърлих с всичката си тежест върху него. Колът

ми прониза сърцето му, когато и двамата се забихме в стената отсреща. Беше доста просто.

Животът – или каквото и да е там – бавно го напускаше. Той спря да мърда. Нанесох още

един удар, за да съм сигурна, че е мъртъв и видях как тялото му се свлече на земята.

Точно като с всеки стригой, когото бях убила напоследък, изпитах някакво нереално

чувство. Ами ако това беше Дмитрий? Опитах се да си представя лицето му, все едно е

стригоят, който лежеше в краката ми. За части от секундата успях. После картината

изчезна. Това беше просто някой друг.

Отърсих се от преживяването си и си напомних, че има доста по-притеснителни неща тук, с които трябва да се справя. Като например да проверя как е Сидни. Макар и да беше

човек, беше в природата ми да се безпокоя за другите, да се грижа за тях.

- Добре ли си? – попитах я.

Тя кимна. Изглеждаше потресена, но бе в добро състояние.

- Добра работа, – каза тя, опитвайки се да прозвучи уверено. – Никога… Никога не съм

виждала някой да убива един от тях…

Не можех да си представя как е изглеждало отстрани, но все пак знаех как се чувства

относно моите действия. Изглеждаше сякаш бе в шок, затова я хванах за ръката и се

опитах да я отведа.

- Хайде, да отидем някъде, където има повече хора. – Стригои, спотайващи се около

Найтингейл не беше невъзможно, колкото повече мислех за това. Какво по–добро място да

проследят мороите, от техните собствени тайни места? Макар че, да се надяваме, техните

пазители щяха да имат достатъчно разум да се пазят от подобни алеи.

Предложението да се махаме изскубна Сидни от шока.

- Какво? – възкликна тя. – Ще зарежеш и него, така ли?

- Какво очакваш да направя? – вдигнах ръце аз. – Предполагам, че мога да го преместя зад

една от тези кофи за боклук, а на сутринта слънцето ще го изпепели. Това правя

обикновено.

- Разбира се. Ами ако се появи някой да изхвърли боклука? Или ако някой излезе през една

от тези задни врати?

- Е, не мога да го преместя някъде другаде. Или да го запаля. Едно вампирско барбекю би

привлякло вниманието, не мислиш ли?

Сидни поклати глава в отговор и се приближи до тялото. Тя направи физиономия, докато

гледаше стригоя и посегна към голямата си кожена чанта. Извади от вътре едно малко

шишенце и с уверени движения напръска съдържанието върху трупа, отстъпвайки бързо

назад. На местата, където капките докосваха тялото, започна да се отделя дим. Той се

разпростря, по–скоро хоризонтално, отколкото вертикално, обвивайки стригоя като в

пашкул. После започна да се свива и свива, отново и отново, докато не се превърна в топка

дим, голяма колкото юмрук. След няколко секунди целият пушек изчезна, оставяйки

купчинка прах след себе си.

- Няма защо да ми благодариш, – каза Сидни с равен глас, но все още укорителен поглед.

- Какво по дяволите беше това? – изпелтечих.

- Работата ми. Моля те, можеш ли да ми звъннеш следващия път, когато това се случи? – и

тя понечи да си върви.

- Хей! Чакай! Не мога да ти се обадя…. Нямам идея коя си всъщност!

Тя извърна поглед към мен и отметна русата си коса от лицето си.

- Сериозно? Сериозна си, нали? Мислех, че са ви казали всичко за нас, когато сте

завършили.

- Е, ами… интересното е, че аз всъщност не завърших.

Очите й се разшириха.

- Пребори се с едно от тези същества без да си завършила?

Свих рамене и замълчах.

Най–накрая, тя въздъхна отново и каза:

- Предполагам, че ще се наложи да си поговорим.

Така и направихме. Да срещна нея бе най–странното нещо, което ми се беше случвало,

откакто пристигнах в Русия. Исках да знам защо тя смяташе, че трябва да поддържаме

връзка и как се бе отървала от трупа на стригоя. И докато се върнахме на оживената улица

и тръгнахме към кафето, което тя харесваше, ми просветна, че след като знае толкова

много за света на мороите, то тогава може би знае къде се намираше селището на

Дмитрий. Ето го отново, изникващ в ума ми. Нямах идея дали всъщност дебнеше около

родния си град, но нямах никакви други предположения. Отново ме завладя онова странно

чувство. Обърканият ми ум сля лицето на Дмитрий с това на стригоя, който току-що бях

убила – бледа кожа, кървясали очи…

Не, строго се скарах сама на себе си. Не се съсредоточавай върху това, не още. Не се

паникьосвай. Докато не срещнех Дмитрий – стригоя, щях да съхранявам силите си, като си

спомням за Дмитрий, когото обичах – с дълбоките му кафяви очи, топли ръце и огнени

прегръдки…

- Хей, добре ли си… ъм, както там се казваше?

Сидни ме гледаше странно и осъзнах, че сме стигнали до ресторанта. Не знаех какво бе

изписано на лицето ми, но сигурно е било достатъчно, за да изостри вниманието й. Досега

бях останала с впечатлението, че тя искаше да разговаря с мен колкото е възможно по –

малко.

- Да, добре съм, – казах небрежно, придавайки си разсеян вид. – И се казвам Роуз. Това ли

е мястото?

Това беше.

Ресторантът беше весел и светъл, съвсем по – различен от изискано – тъмната атмосфера

на Найтингейл. Седнахме на едно черно кожено сепаре – имам предвид, черно кожено