i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Търся едно село… село на дампири, в Сибир. Не знам как се казва… Нещо с „Ом”… -

Дмитрий бе споменавал името само веднъж и го бях забравила.

- Омск, – поправи ме тя.

Изправих стойка.

- Знаеш ли го?

Тя не отговори веднага, но очите й я издадоха.

- Може би.

- Знаеш го! – възкликнах аз. – Трябва да ми кажеш къде се намира и как да стигна дотам.

Тя направи физиономия.

- Да не би да искаш да ставаш една от… онези?

Явно Алхимиците знаеха за кръвните курви. Не се изненадах. Ако Сидни и помощниците

й знаеха всичко останало за вампирския свят, със сигурност бяха наясно и с това.

- Не, – отвърнах рязко. – Трябва да намеря някого.

- Кого?

- Някого.

Това почти предизвика усмивка на устните й. Кафявите й очи придобиха замислен вид,

докато забождаше ново картофче на вилицата си. Беше отхапала точно две хапки от

бургера си и той изстиваше. Направо ми се искаше да го изям.

- Ще се върна ей сега, – каза рязко, ставайки и запътвайки се към другия ъгъл на кафето.

Извади мобилен от вълшебното си портмоне и обърна гръб на стаята, за да говори по него.

Вече бях приключила с пилето си и взех няколко от картофките й. Нямаше да ги изяде,

така или иначе. Всички възможности се разкриха пред мен, запитах се дали намирането на

селото ще е така лесно. И веднъж щом пристигнех… можеше ли да е лесна тази част? Там

ли щеше да е той, дебнещ в сенките, ловуващ хората? И веднъж, щом се изправех очи в

очи с него, щях ли да мога да го пробода с кола си? Нежеланият образ изникна пред очите

ми, червеноокият Дмитрий и …

- Роуз?

Примигнах. Бях се отдалечила в мислите си, а Сидни се беше върнала. Тя седна обратно

срещу мен.

– Изглежда, че… - тя направи пауза и погледна надолу. – Да не би да си изяла няколко от

картофките ми?

Нямах никаква идея как е разбрала, количеството бе завидно. Помислих си, че

самопризнанието за крадените картофки би затвърдило мнението й, че съм зло същество

на нощта, затова глухо отвърнах:

- Не.

Тя се намръщи за секунда и после каза:

- Знам къде се намира това място, била съм там и преди.

Изправих се. Мили Боже! След толкова седмици търсене най–сетне бях успяла. Сидни

щеше да ми каже как да го намеря и аз щях да се опитам да затворя тази ужасна страница, белязала живота ми.

- Благодаря ти, благодаря ти толкова много….

Тя вдигна ръка, за да замълча и забелязах колко нещастна изглеждаше.

- Но няма да ти кажа къде е.

Устата ми шумно се отвори.

- Какво?

- Ще те заведа там лично.

Глава 3

Това не беше планирано. Изобщо даже. Опитвах се да прекося Русия по възможно най–

бързия начин. Освен това, не ми се нравеше мисълта да си имам „опашка” – особено

някоя, която очевидно ме мразеше. Не знаех колко време щеше да ми отнеме да стигна

Сибир – около два дни, предположих – и не можех да си представя да ги прекарам в

компанията на Сидни, която да обяснява колко точно зло и неестествено същество съм.

Преглъщайки гнева си, се опитах да подходя разумно. Все пак, исках просто една услуга.

- Няма нужда, – отвърнах с усмивка. – Много мило, че предложи, но не искам да отнемам

от времето ти.

- Е, - отговори сухо тя. – няма как да избегнем това. Освен това, не съм мила. Не е дори

мой избор, а заповед от началниците ми.

- Все пак изглежда досадно от твоя гледна точка. Защо просто не ми кажеш къде се намира

и не им биеш шута?

- Очевидно не познаваш хората, за които работя.

- Няма и нужда. Пренебрегвам началството и администрацията в почти всички случаи. Не

е толкова трудно, ако веднъж свикнеш.

- Сериозно? И как ти помага този подход в намирането на селото? – попита присмехулно

тя. – Виж, ако искаш да стигнеш дотам, това е единственият начин.

- Е… - единственият начин да го намеря, бе да използвам информацията на Сидни. Винаги

можех да се върна обратно към дебненето в Найтингейл, но ми бе отнело толкова много

време да се хвана за нещо оттам. Междувременно, тя стоеше точно пред мен, с

информацията, от която имах нужда.

- Защо? – попитах. – Защо трябва да ме придружиш?

- Не мога да ти кажа това. И под това разбирай: не ми позволяват да ти кажа.

Чудесно. Изгледах я, опитвайки се да разбера какво по дяволите става тук. Защо някой –

особено хора, навлезли в света на мороите – ще се занимава къде е отишъл един дампир –

тийнейджър? Не допусках, че Сидни има някакви вътрешни подбуди, освен ако не беше

изключително добра актриса. Все пак, очевидно хората, пред които отговаряше имаха

стриктен план, а аз не обичах да играя по плановете на другите. В същото време бях

нетърпелива да се захвана с това. Всеки ден, който отминаваше беше още един ден, в

който не намирах Дмитрий.

- Кога можем да тръгнем? – попитах. Сидни очевидно блъфираше. Не бе показала никакви

особени умения в опитите си да ме проследи по–рано. Нямаше да е особено трудно да я

разкарам, веднъж щом се доберяхме до града на Дмитрий. Тя изглеждаше някак

разочарована от отговора ми, сякаш си мислеше, че ще откажа, и ще бъде освободена от

задължението си. Не искаше да идва с мен повече, отколкото аз исках да пътуваме заедно.

Отваряйки чантата си, тя извади отново мобилния си телефон, натиска бутоните в