i 6bbe1fb40ba7fe1e

Тя отново ме изучи, но този път не можах да разчета изражението й. Може би беше

пазител, може би бе тренирана именно за това…

- Недей, – провлачено ми отвърна тя. – Зарежи това.

Обърна се и впери погледа си в бармана, докато той приготвяше на някого другиго син

коктейл, гарниран с черешки.

Докоснах ръката й.

- Трябва да го намеря. Има един човек… - последните думи заседнаха в гърлото ми.

Толкова за хладнокръвния разпит. Само мисълта за Дмитрий караше сърцето ми да

прескача няколко удара. Как ли можех да обясня това на тази жена? Че следвах една бегла

следа, търсейки мъжа, когото обичах повече от всекиго другиго на света – мъжа, който бе

превърнат в стригой и когото трябваше да убия? Дори сега можех да си припомня

топлината на кафявите му очи, както и начина, по който ръцете му ме докосваха. Как

можех да направя нещото, заради което бях прекосила океана?.

Съсредоточи се, Роуз. Съсредоточи се.

Жената ме погледна отново.

- Не си заслужава, – каза тя, разбрала погрешно думите ми. Нямаше съмнение, мислеше

си, че съм някакво момиче с разбито сърце, тръгнало да гони гаджето си, което,

предполагам, отчасти си беше вярно. – Прекалено млада си…, не е твърде късно да

избегнеш това. – Лицето й бе безизразно, но тъгата прозираше в гласът й. – Върви и

направи нещо друго с живота си. Стой далеч от това място.

- Ти знаеш къде е! – възкликнах, прекалено развълнувана, за да обясня, че нямам

намерение да ставам кървава курва. – Моля те, трябва да ми кажеш! Трябва да стигна

дотам!

- Проблем ли има?

И двете се обърнахме и видяхме разяреното лице на един от пазителите. По дяволите. Тази

жена дампир може би не беше топ-приоритетът им, но със сигурност щяха да забележат,

ако някой я притесняваше. Пазителят беше съвсем малко по-възрастен от мен и аз го дарих

с мила усмивка. Може би нямах толкова изрязани дрехи, но знаех как изглеждат краката

ми в тази къса пола. Със сигурност дори и един пазител не бе имунизиран срещу това,

нали?

Е, очевидно този беше. Суровото му изражение ми подсказа, че флиртът ми не бе

проработил. Все пак, предположих, че късметът ми може и да проработи с него.

- Опитвам се да намеря един град в Сибир, град, в който живеят само дампири. Знаете ли

къде се намира?

- Не, – дори не мигна той.

Чудесно. И двамата се правеха на недостъпни.

- Така ли… Ами сигурно тогава шефът ти знае? – попитах невинно, надявайки се, че звуча

като професионална кървава курва. Ако дампирите не желаеха да говорят, то тогава

мороите можеха и да искат. – Може би има нужда от компания и ще си поговори с мен.

- Той вече си има компания, – отговори стражът с равен глас. – Няма нужда от повече.

- Сигурен ли сте? – измърках аз, без да се разделям с усмивката си. – Може би трябва да го

попитаме.

- Не, – отвърна той. В тази единствена дума чух заповед и в същото време

предизвикателство. Да се махна. Нямаше да се поколебае да атакува всеки, който смяташе

за заплаха за господаря си, дори и едно момиче дампир. Помислих дали да не опитам още

веднъж, но реших да последвам предупреждение и се дръпнах.

Повдигнах нехайно рамене.

- Той губи.

И без нито дума повече, се отправих към масата си, сякаш това отхвърляне не

представляваше нищо особено. През цялото време бях задържала дъха си, очаквайки

стражът да ме хване за косата и да ме извлече от клуба. Нищо такова не се случи. Въпреки

това, докато взимах палтото си и оставях пари на масата, го видях да ме наблюдава с

внимателни и пресметливи очи.

Напуснах Найтингейл и тръгнах по оживената улица. Беше събота вечер, освен това

имаше доста клубове и ресторанти наоколо. Хора изпълваха улицата, някои облечени

толкова изискано като кралски морои, други – на моя възраст, в съвсем обикновени дрехи.

Опашки се виеха пред клубовете, музиката ехтеше. Ресторанти с огромни стъклени

витрини криеха елегантно облечени хора и скъпо подредени маси. И докато вървях през

тълпата, дочувайки руския говор навсякъде, устоях на изкушението да погледна след себе

си. Не исках да засилвам подозренията на дампира, ако той все още ме наблюдаваше.

И все пак, когато свих по една тиха улица – пряк път до хотела ми – можех да чуя тихите

звуци на стъпки след мен. Очевидно ги бях притеснила дотолкова, че един от стражите бе

решил да ме проследи. Е, нямаше да му позволя да се възгордява. Може и да бях по-дребна

от него – и облечена в рокля и токчета – но се бях била с достатъчно мъже, включително и

стригои. Можех да се разправя с този, ако използвах елемента на изненадата. След като

бях кръстосвала този квартал много пъти, знаех всички завои и задънени улички доста

добре. Забързах ход и завих зад няколко ъгъла, един, от които ме заведе в тъмна и пуста

алея. Плашещо, да, но бе идеално място за засада.

Бързо събух обувките. Бяха черни, с красиви кожени каишки, но не и идеални за битка,

освен ако не исках да извадя нечие око с тези токчета. Всъщност това не беше лоша идея.

Но не бях толкова отчаяна. Без тях паважът бе изключително студен под босите ми крака, тъй като по-рано този ден бе валяло.

Не трябваше да чакам много. Няколко секунди по-късно дочух стъпките и видях дългата