i 6bbe1fb40ba7fe1e

Така че това се превърна в тест за уменията ми, да изучавам мороите, докато пазачите им

не ме наблюдаваха. Всъщност, те нямаше от какво да се страхуват през деня, след като

никой стригой не може да излезе под слънцето. Но беше в природата им да оглеждат

всичко, така че очите им често обхождаха стаята. Бях минала през същите тренировки и

трикове, така че не беше трудно да избегна погледите им.

Жените се връщаха доста често, особено в късния следобед. Мороите и дампирите

живееха измежду хората горе-долу по тяхното часово разписание или с няколко часа

разлика. За известно време обмислях дали да не се доближа до тях – или дори до пазачите

им. Но нещо ме спираше. Ако някой знаеше къде се намира този град в Сибир, това щяха

да са мъжките морои. Много от тях посещаваха дампирските градове в опит да си намерят

леки жени. Така че си обещах да почакам още една седмица, за да видя дали все пак няма

да се появят и мъже. Ако това не станеше, щях да видя каква информация мога да получа

от жените.

Най-сетне, преди само два дни, двама мъжки морои бяха започнали да се появяват. Те

идваха по-късно вечер, когато започваше истинският нощен живот на клуба. Бяха около

десетина години по-възрастни от мен и изключително красиви, облечени в дизайнерски

костюми и копринени вратовръзки. Носеха се като важни и влиятелни хора и бих заложила

добри пари, че са от кралско потекло – особено след като всеки един от тях бе

придружаван от собствен пазител. Пазителите бяха винаги идентични – все същите млади

мъже, които носеха костюми, за да се слеят с тълпата, но все пак оглеждаха внимателно

всяко ъгълче на стаята.

И имаше жени – винаги жени. Двамата бяха невероятни свалячи – непрекъснато

оглеждащи се наоколо, забиващи всяка жена, попаднала в полезрението им – дори и човек.

Но никога не се прибираха у дома с хората. Имаше си правило-табу, което се спазваше

стриктно в нашия свят. Мороите се бяха пазили от хората с векове, криейки

съществуването си от една раса, която бе станала толкова могъща и многобройна.

Все пак това не означаваше, че мороите се прибираха сами в домовете си. По някое време

на нощта жените дампири се появяваха – различни всеки път. Идваха в изрязани рокли и

тонове грим, пиейки тежък алкохол и смеейки се на всичко, което им казваха мъжете –

дори и да не беше толкова смешно. Косите им винаги бяха спуснати, но понякога

извъртаха глави така, че да покажат вратовете си, които бяха силно наранени. Те бяха

кървави курви, дампири, които позволяваха на мороите да пият от кръвта им по време на

секс. Това също беше табу, макар че всъщност се практикуваше скришом.

Продължавах да се надявам да се доближа до един от мъжете морои насаме, далеч от

бдителните очи на пазителите му, за да мога да му задам няколко въпроса. Но това беше

невъзможно. Пазачите никога не оставяха техните морои без наблюдение. Дори се опитах

да ги проследя, но всеки път, когато групата напуснеше клуба, те неизменно се скриваха в

една лимузина – беше абсурдно да ги последвам пеша. Ставах все по-притеснена.

Най-сетне реших, че ще трябва да се приближа до въпросната група довечера, макар и

рискувайки да бъда засечена от дампирите. Не знаех дали някой у дома ме търси или дали

на групата й бе все едно коя съм. Може би имах прекалено високо мнение за себе си. Беше

напълно логично никой да не се занимава с незавършило избягало момиче. Но ако някой

все пак ме търсеше, то описанието ми вече бе разпратено на всички пазачи в света. Макар

че бях пълнолетна, това нямаше да спре някои хора, които познавах, в опитите им да ме

върнат обратно в Щатите. А това нямаше как да стане преди да открия Дмитрий. Тогава,

точно когато обмислях как да се приближа до мороите, една от жените дампири стана от

масата и тръгна към бара. Пазителите я наблюдаваха, разбира се, но изглеждаха уверени в

нейната безопасност, съсредоточени върху мороите. През цялото това време мислех, че

мъжете морои щяха да са по-добър източник на информация за селището на дампирите от

кървавите курви, но какъв по-добър начин да намеря точното му местоположение, освен

да попитам една такава?

Разсеяно станах от масата си и се приближих към бара, сякаш отивах с намерението да си

взема питие. Застанах до жената, която чакаше бармана и я изучих с крайчеца на окото си.

Беше руса и носеше дълга сребриста блещукаща рокля. Не можах да осъзная дали това

правеше моята обикновена черна сатенена рокля да изглежда стилна или пък скучна.

Всичките й движения, дори начинът, по който стоеше, бяха грациозни – като на

професионален танцьор. Барманът обслужваше други хора, затова реших, че сега бе

моментът да действам. Наклоних се към нея.

- Говорите ли английски?

Тя подскочи изненадано и ме изгледа. Беше по-възрастна, отколкото очаквах, макар добре

да бе прикрила този факт с грим. Сините й очи бързо ме прецениха, разпознавайки ме като

дампир.

- Да. – отвърна тя предпазливо. Дори в тази нейна единствена дума прозираше силен

акцент.

- Търся един град, в който живеят много други дампири… в Сибир. Знаете ли нещо за

него? Трябва да го намеря.