i 6bbe1fb40ba7fe1e

внушението по невероятен начин - способността й да упражнява волята си върху почти

всекиго. Тя можеше и да лекува и ето от какво отношенията ни станаха малко странни.

Виждате ли, аз технически умрях в катастрофата, в която загина нейното семейство. Лиса

ме върна обратно от царството на мъртвите без да го осъзнава, изграждайки умствена

връзка между нас. Оттогава аз винаги долавях нейното присъствие и мисли. Можех да

кажа какво си мисли и усещах, когато е в опасност. Наскоро бяхме открили, че аз мога и да

виждам призраци и духове, които все още не са напуснали този свят – умение, което

намерих за смущаващо и се опитвах да игнорирам. Целият феномен беше наречен

„целуната от сянката”.

Тази наша връзка ме правеше идеалния човек, който да защити Лиса, тъй като можех да

разбера незабавно, ако тя е в опасност. Бях обещала да я пазя през целия си живот, но

тогава Дмитрий – високият, великолепен, страстен Дмитрий – коренно промени плана. Бях

изправена пред този ужасен избор – да продължа да пазя Лиса или да освободя душата на

Дмитрий. Изобърт между тях разби сърцето ми, оставяйки болка в гърдите ми и сълзи в

очите ми.

Раздялата ми с Лиса беше мъчителна. Бяхме най-добри приятелки от детската градина и

заминаването ми беше шок и за двете ни. Честно казано, тя не бe забелязала, че това

предстои. Бях запазила връзката си с Дмитрий в тайна. Той беше моят инструктор, седем

години по-възрастен от мен, и също бе назначен като неин пазител. Като такива, аз и той

силно опитвахме да се борим с привличането, знаейки, че трябва да се фокусираме върху

Лиса повече, отколкото върху всичко останало, а също и че ще си навлечем много

проблеми с нашата връзка „ученик – учител”.

Но да бъда държана далеч от Дмитрий, макар че се бях съгласила с това, ме накара да

набера доста неизказан гняв към Лиса. Вероятно трябваше да говоря с нея и да й обясня

неудовлетвореността си от това, че целият ми живот вече е планиран. Някак си не ми се

струваше честно, че докато Лиса бе свободна да живее и да обича, когото си поиска, аз

винаги ще трябва да жертвам собственото си щастие, за да съм сигурна, че тя е защитена.

Но въпреки това тя беше най-добрата ми приятелка и не можех да понеса мисълта да я

разстроя. Лиса беше особено уязвима, защото използването на Духа има гадния страничен

ефект да подлудява хората. Затова бях подтискала чувствата си, докато накрая те

експлодираха и аз напуснах Академията и нея... за добро.

Един от призраците, които бях видяла - Мейсън, приятел, който беше убит от стригой – ми

каза, че Дмитрий се е завърнал в родната си страна - Сибир. Душата на Мейсън бе

намерила покой и бе напуснала този свят малко след това, без да ми даде никакви указания

къде в Сибир може да е отишъл Дмитрий. Така че трябваше да отида там слепешката и да

изляза храбро срещу свят на хора и език, които не разбирам, за да изпълня обещанието, което бях дала на самата себе си.

След няколко седмици пътуване сама, най-накрая стигнах до Санкт Петербург. Все още

търсех, мъчех се, но бях твърдо решена да го намеря, въпреки че в същото време се

страхувах от това. Защото ако наистина изпълнех този безумен план, ако наистина успеех

да убия мъжа, когото обичам, това щеше да означава, че Дмитрий наистина ще си отиде от

света. А аз не бях сигурна дали ще мога да живея в такъв свят.

Нищо от това не изглежда истинско. Кой знае? Може би не е. Може би всъщност се случва

на някого другиго. Може би е нещо, което просто съм си представяла. Може би скоро ще

се събудя и ще открия, че всичко е наред с Лиса и Дмитрий. Всички ще бъдем заедно, а той

ще бъде там, ще се усмихва, ще ме прегръща и ще ми казва, че всичко ще бъде наред.

Може би всичко това наистина е сън.

Но не мисля, че е.

Глава 1

Следяха ме.

Каква ирония само, като се има предвид, че самата аз бях следила другите през последните

няколко седмици. Поне не беше стригой. Щях да знам, ако беше така. Най-скорошният

ефект от това, че бях целуната от сянката беше възможността да усещам немъртвите – чрез

вълни на гадене, за нещастие. Все пак оценявах системата за предупреждение на тялото ми

и бях облекчена да узная, че моят преследвач тази вечер не беше изключително бърз и

невероятно зъл вампир. Бях се била достатъчно с този вид напоследък, някак си исках

поне една свободна вечер.

Предположих, че е дампир като мен, вероятно от клуба. В интерес на истината, този се

движеше по-шумно и непредпазливо, отколкото очаквах за дампир. Стъпките му отекваха

ясно по паважа на тъмните улици, по които се движех и само веднъж успях да мерна

набързо очертанията на някаква сенчеста фигура. Все пак, имайки предвид прибързаните

ми действия тази вечер, един дампир беше най-вероятният преследвач.

Всичко бе започнало по-рано в Найтингейл. Това не беше оригиналното име на клуба, а

просто превод. Истинското беше на руски и извън възможностите ми за произнасяне. В

Америка клубът бе добре известен с богатите морои, които бяха пътували отвъд океана и

сега разбирах защо. Независимо коя част на деня беше, хората в Найтингейл се обличаха