i 6bbe1fb40ba7fe1e

училището или на пазителите... – Виктория вдигна рамене. – В този случай използваме

израза „не си обещала” – някак е странно.

- Странно е и откъде идвам, - признах си. Необикновено, наистина. Защото и ние нямахме

термин за това. Просто не беше измислена дума.

- Ще ви оставям, - каза Николай, гледайки влюбено Виктория. – Но се надявам да се видим

у Марина. Или по–скоро.

- Да, - съгласи се тя. Пожелаха си всичко най–хубаво на руски и той прекоси улицата с

леки, грациозни движения, които пазителите често придобиваха по време на обучението

си. Малко ми напомни на Дмитрий.

- Сигурно го изплаших, - казах аз.

- Не, мисли, че си интересна.

- Не и толкова интересна, колкото си мисли, че си ти.

Тя повдихна вежди.

- Какво?

- Той те харесва... искам да кажа, наистина те харесва. Не мислиш ли?

- О, ние сме само приятели.

По отношението й можех да определя, че наистина го мисли. Тя изобщо не се

интересуваше от него като мъж, което беше жалко. Той беше сладък и готин. Оставяйки

бедния Николай да си тръгне, отново подхванах разговора за пазителите. Бях

заинтригувана от различното отношение към тях наоколо.

- Казваш, че не можеш..., но искаш да си пазител?

Тя се поколеба.

- Никога не съм го обмисляла. В училище получаваме същото обучение и наистина ми

харесва, че мога да се отбранявам. Но по–скоро бих използвала обучението си, за да

защитавам семейството си, отколкото някой морой. Предполагам, че звучи... – тя направи

пауза, за да се сети за подходящата дума. – Сексистко? Но мъжете стават пазители, а

жените си стоят у дома. Само брат ми замина.

Щях да се спъна.

- Брат ти? – попитах, едва удържайки гласа си спокоен.

- Дмитрий, - каза тя. – Той е по–голям от мен и дълго време беше пазител. Всъщност, сега

е в САЩ. От много време не сме го виждали.

- Ъх.

Почувствах се виновна, знаех, че съм ужасна. Виновна, защото пазех тайната от Виктория

и останалите. Ужасна, защото очевидно никой у дома не си беше направил труда да

съобщи лошите вести на семейството му. Усмихвайки се на собствените си спомени, тя не

забеляза промяната в настроението ми.

- Всъщност Пол изглежда точно като него на тази възраст. Мога да ти покажа негови

снимки – някои са скорошни. Дмитрий е много хубавичък. Като брат, имам предвид.

Бях сигурна, че ако видех снимки на Дмитрий като малък, сърцето ми щеше да се пръсне.

Колкото повече Виктория говореше за него, толкова по–зле се чувствах аз. Тя нямаше

представа какво се случи и въпреки че бяха изминали няколко години, откакто го беше

видяла за последно, ми стана ясно, че тя и семейството го обичат до полуда. Че това ме

изненадваше. (И наистина – кой не би обичал Дмитрий?). Само за една сутрин, прекарана

с тях, осъзнах колко са си близки. От разказите на Дмитрий знаех, че и той ги обича лудо

всичките.

- Роуз? Добре ли си? – Виктория се взираше загрижено в мен, вероятно защото не бях

обелила дума през последните десет минути.

Обикаляхме наоколо и се бяхме върнали обратно при къщата им. Гледайки я, виждайки

дружелюбното й, открито лице и очите, които толкова много напомняха очите на Дмитрий, осъзнах, че ми предстои още една задача, преди да тръгна след Дмитрий, където и да се

намираше сега. Преглътнах.

- Аз... да. Мисля... мисля, че трябва да проведа един разговор с теб и семейството ти.

- Добре, - каза тя с изпълнен с тревога глас.

Вътре в къщата Олена тичаше нагоре–надолу из кухнята заедно с Каролина. Предполагах,

че планират вечерята, което бе шокиращо, имайки предвид, че току–що бяхме приключили

обилната закуска. Определено можех да свикна с начина, по който се хранеха. В дневната

Пол строеше сложна писта от блокчета Лего. Йева бе седнала в един люлеещ се стол и

изглеждаше като типичната баба, която плете чифт чорапи. Като изключим, че повечето

баби не могат да те изпепелят само с един поглед. Олена говореше на руски с Каролина, но

когато ме видя, превключи на английски.

- Връщате се по-рано, отколкото очаквах.

- Разгледахме града, - отвърна Виктория. – И... Роуз иска да говори с вас. С всички нас.

Олена ме погледна също толкова объркано и притеснено, както ме гледаше и Виктория.

- Какво става?

Всички погледи на Беликови, спрели се върху мен, накараха сърцето ми да запрепуска

лудо в гърдите ми. Как ще се справя? Как да обясня нещо, за което не съм споменавала от

седмици? Не издържах да ги поставям в тази ситуация. Когато Йева се приближи с бързи

крачки, положението стана още по–лошо. Може би тя притежаваше някакво мистично

чувство, което й подсказваше, че ще се случи нещо голямо.

- По–добре да седнем, - казах им.

Благодарна бях, че Пол остана в дневната. Бях напълно убедена, че няма да мога да кажа

това, което имам да казвам в присъствието на дете, което очевидно прилича на Дмитрий, докато то ме наблюдава.

- Роуз, какво не е наред? – попита Олена. Тя изглеждаше толкова мила и... майчински

загрижена, че почти се разплаках.

Осъзнах, че когато се ядосвах на собствената си майка, че не е наоколо или че не се справя

добре, винаги я сравнявах с някакъв идеализиран образ за майката – такава, която да

прилича на майката на Дмитрий. Сестрите на Дмитрий изглеждаха също толкова