i 6bbe1fb40ba7fe1e

притеснени, като че ли бях някой, когото познаваха от цяла вечност. Бяха ме приели,

тревожеха се за мен – очите ми започнаха да горят още по–силно, осъзнавайки, че те ме

срещнаха едва тази сутрин. Лицето на Йева се беше сдобило с много странно изражение –

като че почти през цялото време беше очаквала да се случи нещо такова.

- Ами... работата е там, че причината да дойда тук, в Бая, е за да ви намеря.

Не беше съвсем вярно. Дойдох да търся Дмитрий. Не бях си помисляла да търся

семейството му, но сега, когато ги намерих, разбрах, че е за добро.

- Вижте, преди малко Виктория ми разказваше за Дмитрий, - лицето на Олена засия, когато

изрекох името на сина й. – И... аз го... познавам. Той беше пазител в моето училище.

Всъщност, мой учител.

Каролина и Виктория също се развеселиха.

- Как е той? – попита Каролина. – От години не сме го виждали. Знаеш ли кога ще дойде

да ни навести?

Дори не си помислих да отговоря на въпроса й, така че продължих с историята си, преди

да загубя кураж, изправена пред всички тези прекрасни същества. Когато думите

излезнаха от устата ми, звучаха, сякаш някой друг ги произнася, а аз просто го гледах от

разстояние:

- Преди месец... нашето училище бе нападнато от стригои. Атакуваха ни много лошо...

бяха голяма група стригои. Изгубихме много хора – морои и дампири.

Олена възкликна нещо на руски. Виктория се приближи към мен.

- ”Свети Владимир” ли?

Прекъснах разказа си изненадана.

- Чувала си за него?

- Всеки е чувал за него, - каза Каролина. – Всички знаем какво се е случило. Това е твоето

училище, нали? Ти си била там същата вечер?

Кимнах.

- Ясно защо имаш толкова много татуировки на мълнии, - въздъхна Виктория.

- И Дмитрий е там сега? – попита Олена. – Не знаехме къде е последното му назначение.

- Ъм, да... – езикът ми заседна в гърлото. Не можех да дишам. – Бях в училището в нощта

на атаката, - потвърдих. – Дмитрий също. Той беше един от водачите на битката... и как се

би... той беше... толкова смел... и...

Думите излизаха на пресекулки от устата ми, но останалите вече се бяха усетили. Олена

въздъхна и отново започна да мърмори на руски. Схванах единствено думата „Господ”.

Каролина застина на място, но Виктория се облегна на мен. очите й, същите като на брат й, се взираха напрегнато в мен, по същия начин, по който той би ме гледал, опитвайки се да

изкопчи истината, без значение колко ужасна е.

- Какво се случи? – настояваше да разбере тя. – Какво се случи с Дмитрий?

Извърнах поглед от лицата им, оглеждайки дневната. На далечната стена имаше облегнат

шкаф, пълен със стари книги с кожена подвързия. На челната страна имаха инкрустирани

златни букви. Бяха от различни автори и аз си спомних, че Дмитрий бе говорил за тях.

„Старите приключенски романи, които майка ми колекционираше”, каза ми веднъж.

„ Кориците бяха толкова красиви, обичах ги. Ако внимавах, тя ми позволяваше да ги чета

от време на време.” Мисълта за младия Дмитрий, седящ пред шкафа с книгите,

внимателно прелиствайки страниците – и да, той сигурно е бил внимателен – почти ме

накара да изгубя самообладание. Тук ли беше открил любовта си към уестърните?

Губех самообладание. Разсейвах се. Нямаше да съм способна да им кажа истината.

Емоциите ми ставаха твърде силни, спомените ме заливаха, докато се опитвах да мисля за

нещо – за каквото и да е, – което да не включва ужасната битка. Погледнах отново към

Йева и нещо в зловещото й, многозначително изражение необяснимо ме подтикна да

говоря. Трябваше да го направя. Обърнах се към другите.

- Той се държа храбро в битката, а после проведе спасителна мисия, за да освободи хората, които стригоите държаха в плен. И там се справи удивително, обаче... той...

Спрях и осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи. Припомних си ужасната сцена в

пещерата, когато Дмитрий бе толкова близо до свободата, но в последната минута стригоя

го залови. Отърсих се от мисълта и си поех дълбоко дъх. Трябваше да приключа. Дължах

го на семейството. Нямаше по–тактичен начин да им го съобщя.

- Един от стригоите... той... надделя над Дмитрий.

Каролина зарови лице в прегръдките на майка си, а Олена не направи никакво усилие да

скрие бликналите сълзи. Виктория не плачеше, просто стоеше със застинало лице. Тя се

стараеше да прикрие емоциите си, точно както би направил и Дмитрий. Потърси с поглед

лицето ми, за да се увери.

- Дмитрий е мъртъв, - промълви тя.

Думите й прозвучаха като заключение, не като въпрос, но въпреки това очакваше

потвърждение от мен. Стори ми се, че с нищо не бях издала, не бях намекнала дори, че

историята не завършва така. Или може би тя очакваше да кажа точно това. За момент си

помислих дали да не им съобщя, че Дмитрий е мъртъв. Точно такива щяха да са думите на

Академията, това биха им казали пазителите. Щяха да го приемат по–лесно..., но аз нямах

смелост да ги лъжа – дори и в случая лъжата да служеше за утеха. Дмитрий би искал да

узнае цялата истина, семейството му също.

- Не, - отговорих и точно за един удар на сърцето лицата на всички се изпълниха с надежда

– поне, докато не продължих. – Дмитрий е стригой.

Глава 8