i 6bbe1fb40ba7fe1e

бъда лекувана. Ясно защо имах смътното усещане, че се намирам в кола, когато

халюцинирах; не всичко е било част от съня ми. И тогава, някак си, от всички дампири в

Бая, бях заведена точно при майката на Дмитрий. Беше достатъчно, за да ме накара

сериозно да се замисля, че във Вселената може би имаше сили, по–могъщи от мен. Никой

не си направи труда да ми обясни как се случи всичко, ала съвсем скоро разбрах, че Олена

Беликова има репутацията на лечителка сред съгражданите си – и то не някаква лечителка

– магьосница. Тя имаше медицинско обучение и беше съществото, при което другите

дампири – и дори някои морои, – населяващи този район, ходеха, когато искаха да

избегнат вниманието на хората. Спокойно. Съвпадението беше зловещо и не можех да

спра да си мисля, че се случва нещо, което не разбирам.

За момента не се притеснявах кой знае колко „защо” и „как” се озовах в настоящата

ситуация. Бях прекалено заета да изучавам с ококорени очи заобикалящата ме обстановка

и обитателите й. Олена не живееше сама. Всичките сестри на Дмитрий – и трите –

живееха в къщата заедно с децата си. Приликата помежду им беше стряскаща. Никой от

тях не изглеждаше точно като Дмитрий, но във всяко лице го виждах. Очите. Усмивката.

Дори чувството за хумор. Виждайки ги, отново си припомних усещането, което изпитвах,

откакто Дмитрий изчезна – че ми беше отнет, - и сега се почувствах още по–зле. Когато и

да погледнех към някой от тях с периферното си зрение, ми се струваше, че виждам

Дмитрий. Сякаш бях в къща с огледала, всяко, от които показваше изкривеното му

изображение. Побиваха ме тръпки от самата къща. Нямаше видими признаци Дмитрий

някога да е живял тук, но аз продължавах да си мисля „Той е отраснал тук. Вървял е по

този под, докосвал е тези стени...” Докато вървях от стая в стая, докосвах стените,

опитвайки се да извлека неговата енергия от тях. Представях си го излегнат на дивана, тъкмо върнал се вкъщи от училище. Зачудих се дали се е плъзгал по парапетите като

малък. Картините бяха толкова истински, че се налагаше да си припомням – той не беше

стъпвал в тази къща от години.

- Възстановяваш се удивително бързо, - отбеляза Олена на следващата сутрин, след като

ме бяха довели при нея. Гледаше ме одобрително, докато поглъщах чиния блини.

Представляваха ултра–тънки палачинки, намазани с масло и мармалад и наредени една

върху друга. Тялото ми винаги се е нуждаело от доста храна, за да поддържам силата си, и

затова сметнах, че щом не гoворя с пълна уста, или не дъвча с отворена, няма място за

притеснение, че съм изяла малко повече. – Когато Сидни и Ейб те доведоха, си помислих, че си мъртва.

- Кой? – попитах между другото, докато отхапвах от блините.

Сидни седеше на масата с останалите членове на семейството, едва бе докоснала храната

си. Очевидно беше, че се чувства неудобно в къщата на дампирите, но когато тази сутрин

за пръв път слязох долу по стълбите, забелязах някакво облекчение в погледа й.

- Ейб Мейзър, - отговори Сидни. Може би грешах, но ми се стори, че част от другите на

масата си размениха многозначителни погледи. – Той е морой. Аз... аз не знаех колко лошо

си ранена снощи, затова му се обадих. Пристигна с пазачите си. Той те доведе тук.

Пазачи. В множествено число.

- Да не е с кралско потекло?

Мейзър не беше кралска фамилия, ала това не винаги беше знак за нечие потекло. И

докато бях започнала да вярвам в социалните контакти на Сидни с много влиятелни хора, изведнъж ми стана чудно как някой с кралско потекло би се отклонил от плановете си

заради мен. Може би дължеше услуга на Алхимиците.

- Не, - отвърна тя без заобикoлки. Смръщих се. Морой без кралска кръв с повече от един

пазител? Много странно. Стана ми ясно, че тя няма да ми каже нищо повече по въпроса –

поне не сега.

Преглътнах още няколко големи хапки блини и отново насочих вниманието си към Олена.

- Благодаря ви, че ме приехте.

По–голямата сестра на Дмитрий, Каролина, се настани на масата заедно с бебето

момиченце и със сина си Пол. Пол беше на около 10 и изглеждаше запленен от

присъствието ми. Виктория, по–малката сестра на Дмитрий, на тийнейджърска възраст,

също беше там. Явно беше съвсем мъничко по–млада от мен. Третата сестра Беликова се

казваше Соня и беше тръгнала за работа преди да се събудя. Щях да се срещна с нея по–

късно.

- Наистина ли уби двата стригоя сам сама? – попита ме Пол.

- Пол, - смъмри го Каролина. – Питат ли се такива неща?

- Интересно е, - отвърна Виктория с усмивка. Кафявата й коса бе прошарена със златисти

кичури, но тъмните й очи искряха със същия блясък като тези на Дмитрий, когато се

вълнуваше. Гледката накара сърцето ми да ме заболи.

- Наистина го направи, - каза Сидни. – Видях телата. Както винаги.

На лицето й се появи онова комично измъчено изражение, което ме накара да се разсмея.

- Поне този път ги оставих на място, на което може да ги намерите. – Смехът ми внезапно

се изпари. – Някой друг... някой друг човек забеляза ли нещо?

- Отървах се от телата, преди някой да ги види, - отговори ми Сидни. – Ако хората са чули

нещо... Ами, в покрайнините на гори като тази винаги се разказват истории за