i 6bbe1fb40ba7fe1e

неясен и извън контрол, освен това подозирах, че е повлиян отчасти от лудостта и мрака, които бях погълнала от Лиса. Всички тези чувства избухнаха в мен и се зачудих дали няма

да ме унищожат преди стригоя да го стори. Бях изправена пред напълно реалната опасност

да загина в този момент и да оставя Сидни и другите да бъдат убити. Яростта и мъката, които изпитах при мисълта, ме задушиха.

Изведнъж сякаш земята се разтвори. Прозрачни фигури, мъждукащи с мека светлина в

мрака, се разпръснаха навсякъде. Някои изглеждаха като нормални хора. Други бяха

ужасяващи, с изпити, приличащи на черепи лица. Призраци. Духове. Обградиха ни,

самото им присъствие накара космите ми да настръхнат и ми причини такова главоболие,

че имах усещането, че главата ми ще се сцепи. Призраците се обърнаха към мен. Подобно

нещо ми се беше случило и преди, в един самолет, когато рояк привидения заплашваха да

ме изсмучат. Стегнах се, отчаяно опитвайки се да събера сили, за да изградя бариерите, които щяха да ме държат извън света на духовете. Бях усвоила това умение и обикновено

успявах да го прилагам без никакво усилие. Явно отчаянието и паниката, обзели ме заради

създалата се ситуация, бяха пречупили контрола ми. В този ужасен, смразяващ кръвта

момент, за пореден път егоистично ми се прииска Мейсън да не беше намирал покой и да

не беше напускал света на духовете. Щях да се чувствам по-добре, ако неговият призрак

беше тук.

И тогава осъзнах, че не аз бях мишената им. Призраците се тълпяха около двата стригоя.

Духовете нямаха плътни форми, но когато минаваха през мен, усещах докоснатите от тях

места като заледени. Женският стригой, без да губи време, започна да маха с ръце, за да

отблъсне привиденията, ръмжейки яростно и ужасяващо. Изглежда призраците не бяха

способни да наранят стригоите, но очевидно бяха доста дразнещи... и разсейващи.

Пронизах мъжкия стригой преди дори да забележи, че се приближавам. Призраците,

досега заобикалящи го, незабавно се придвижиха около женската. Признавам й, беше

добра. Независимо от усилията да отблъсне призраците, удивително успяваше да отбегне

и атаките ми. Късметът й помогна и тя успя да нанесе удар в лицето ми, който от своя

страна ме накара да видя звезди посред бял ден и ме запрати право срещу стената на

плевнята. Все още усещах разцепващото главоболие, причинено от духовете, затова ударът

на главата ми в хамбара нямаше желания ефект. Клатушкайки се, зашеметена, отново

тръгнах към нея, опитвайки се с всички сили да я пробода в сърцето. Тя успяваше да

държи гърдите си извън обсега ми – поне докато един определено ужасяващ призрак не

успя да я хване неподготвена. Моментното й разсейване ми даде възможност и аз я

прободох. Тя падна на земята, оставяйки ме сама с духовете.

Беше ясно, че призраците искат да атакуват стригоите. Що се отнася до мен – положението

бе същото като в самолета. Изглеждаха като хипнотизирани, отчаяно стараейки се да

привлекат вниманието ми. Само че с наличието на дузина привидения, които се тълпяха

около мен, спокойно можеше да мине за атака.

Отново се опитах безнадеждно да призова стените, за да задържа призраците далеч от мен, както бях направила преди много време. Усилията бяха мъчителни. Някак моите

неконтролируеми емоции бяха довели призраците, и сега, когато вече бях по–спокойна, ми

беше по–трудно да си върна контрола. Главата ми продължаваше да тупти. Стиснах зъби и

фокусирах всяка частица от силата си, за да блокирам призраците.

- Махайте се, - изсъсках. – Вече нямам нужда от вас.

За момент изглеждаше сякаш усилията ми щяха да се окажат напразни. И тогава бавно,

един по един, духовете започнаха да изчезват. Усетих как контрола, който бях усвоила

преди, постепенно зае мястото си. Съвсем скоро навън нямаше нищо друго освен мен,

мрака, хамбара... и Сидни. Забелязах я едва, когато се строполих на земята. Тя изтича от

къщата по пижама, с пребледняло лице. Коленичила от едната ми страна и изпълнена с

ужас, ми помогна да се изправя.

- Роуз! Добре ли си?

Усещах как всяка частица енергия от мозъка и тялото ми бяха изсмукани. Не можех да

помръдна. Не можех да мисля.

- Не, - отвърнах.

И после припаднах.

Отново сънувах Дмитрий, ръцете му, обгърнали ме и красивото му лице, наведено над

моето, докато се грижи за мен, както беше правил често, когато боледувах. В съзнанието

ми нахлуха спомени за различни неща и как двамата се смеем на някаква шега. Понякога в

сънищата той ме отвеждаше. Понякога се возехме в кола. От време на време лицето му

започваше да придобива онова ужасяващо изражение на стригой, което винаги ме

измъчваше. Тогава бързо заповядвах на мозъка си да разкара тези мисли.

Дмитрий се беше грижил за мен толкова пъти и винаги беше до мен, когато се нуждаех от

него. Макар че всъщност и двамата се грижехме един за друг. Разбира се, той не

свършваше в болницата толкова често, колкото аз. Просто такъв ми беше късмета. Дори и

да беше ранен, не си признаваше. И както сънувах и халюцинирах, в съзнанието ми

изникна картина от един от малкото пъти, в които аз имах възможността да се погрижа за