i 6bbe1fb40ba7fe1e

случвало някога. И аз не можех всъщност.

- Да. Ще взема изпитите, ще се дипломирам и ще стана уважаван член на обществото, ако

мога. Не че звучи забавно, - подразних. Запазих тона си весел, ала вътрешно знаех, че

имах нужда от това. Имах нужда да се върна при хората, които ме обичаха. Трябваше ми

нова цел или иначе нямаше да преодолея Дмитрий. Никога нямаше да спра да виждам

лицето му или да чувам гласа му.

До мен Лиса ахна и плясна с ръце. Радостта й се преля в мен. Ейдриън не прояви

емоциите си толкова открито, но виждах, че и той се радваше, че ще съм наоколо. Майка

ми още изглеждаше малко потресена. Мисля, че бе свикнала да съм неразумна – каквато

обикновено си бях.

- Наистина ли ще останеш? – попита ме тя.

- Боже Господи, - засмях се. – Колко пъти трябва да го кажа? Да, ще се върна в училище.

- И ще останеш? – продължи тя. – Целите два месеца и половина?

- Това не се ли подразбира?

Лицето й бе напрегнато и много... майчинско.

- Искам да знам със сигурност, че няма да ти щукне нещо и отново да избягаш. Ще

останеш и ще завършиш училище, независимо какво става? Ще останеш, докато се

дипломираш? Обещаваш ли?

Срещнах очите й, учудена от настоятелността й.

- Да, да. Обещавам.

- Отлично, - рече тя. – За в бъдеще ще се радваш, че си го направила, - думите й бяха точно

като на пазител, но в очите й видях любов и радост.

Приключихме с вечерята и помогнахме с мръсните чинии. Докато изхвърлях неизядената

храна в коша, усетих, че Ейдриън е до мен.

- Доста домакински се държиш, - каза той. – Това е някак секси, наистина. Кара ме да си

фантазирам, че чистиш с престилка къщата ми.

- О, Ейдриън, колко ми липсваше, - казах, като завъртях очи. – Предполагам няма да

помагаш?

- Нее. Помогнах като изядох всичко от чинията ми. Няма да се включвам и в това, - той

направи пауза. – И да, пак заповядай.

Засмях се.

- Знаеш ли, добре е, че не се разговори много, когато обещах на майка ми, че ще остана

тук. Можеше да реша друго.

- Не съм сигурен, че можеше да й противоречиш. Майка ти изглежда като човек, който

винаги си отстоява мнението, - той хвърли скришом поглед, за да види къде Лиса и майка

ми говореха. Той понижи глас. – Сигурно е семейна черта. Всъщност, може би мога да

ползвам помощта й за нещо.

- Контрабанда на нелегални цигари?

- Да изляза с дъщеря й.

Почти изпуснах чинията, която държах.

- Канил си ме хиляди пъти.

- Не съвсем. Правил съм неподходящи предложения и често съм бил отблъскван заради

голотата. Но никога не съм те канил на истинска среща. И, ако паметта не ме лъже, ти каза, че ще ми дадеш шанс веднага щом си спечеля доверието ти.

- Не си, - засмях се аз.

Но като стоях там и го гледах, се сетих, че бях казала, че ако оживеех след Дмитрий, щях

да дам на Ейдриън възможност. Тогава бих казала всичко, за да получа парите, от които се

нуждаех, ала сега видях Ейдриън през нови очи. Не бях готова да се омъжа за него при

каквито и да е било фантазии, нито пък напълно обмислях възможността да ми е гадже.

Дори не знаех дали вече искам гадже. Но той ми беше добър приятел и на всеки друг по

време на целия този хаос. Той беше мил и внимателен, и да, не можех да отрека... дори и с

посиненото око все още изглеждаше невероятно красив.

И докато не би трябвало да има значение, Лиса бе узнала от него, че много от задявките му

с Ейвъри са били породени от внушението. Той я харесвал и имал някакви романтични

задявки към нея, но силите й увеличили тази интензивност повече отколкото той всъщност

можел да почувства. Или поне той така твърдеше. Ако бях момче и всичко това ми се

случеше, вероятно и аз щях да кажа, че съм била под влиянието на заклинание.

И все пак от начина, по който ме гледаше сега, разбрах, че е трудно да повярвам, че никоя

не е заела мястото ми през последния месец и нещо.

- Направи оферта, - казах най-накрая. – Напиши я и ми покажи всички точки на това защо

си добър евентуален ухажор, - той започна да се смее, но после видя лицето ми.

- Сериозно? Звучи като домашно. Има причина да не съм в колеж.

Щракнах с пръсти.

- Свиквай, Ивашков. Искам да видя, че влагаш нещо в тази работа.

Очаквах шега или отказ, но вместо това той каза:

- Добре.

- Добре? – сега се чувствах като майка ми по-рано, когато така бързо се бях съгласила с

нея.

- Да. Сега ще си отида в стаята и ще започна да пиша по задачата.

Зяпнах го невярващо, докато се протягаше за палтото си. Никога не бях виждала Ейдриън

да се движи така бързо, когато имаше да се върши нещо такова. О, не. В какво се

забърках?

Изведнъж той се спря и бръкна в джоба на палтото си с пресилена усмивка.

- Всъщност, практически вече ти написах есе. За малко да забравя, - той извади сгънатия

лист и го размаха из въздуха. – Трябва да си вземеш собствен телефон. Вече няма да ти

бъда секретарка.

- Какво е това?

- Някакъв странен тип ми се обади по-рано... каза, че номерът ми бил запаметен в

телефона му, - Ейдриън отново погледна Лиса и майка ми. Двете все още бяха потънали в

разгорещен разговор. – Каза, че имал съобщение за теб и не искал да го каже на никой

друг. Накара ме да го напиша и после да му го прочета. Ти си единственият човек, за