Читаем Гаснеща жарава полностью

— Несправедливо е да намекваш, че не е така — добавя той. Иска ми се да се притисна в Касиан, не ми харесва да се чувствам заплашена, докато баща му се взира в мен. Но не помръдвам от мястото си и не откъсвам очи от Северин. Сърцето ме боли. Предадох хората си. Загубих Уил. Нека бъдат жестоки с мен.

Ъгълчето на устата на Северин се повдига бавно и заплашително.

— Радвам се, че се върна, Ясинда.

3

Повеждат ме към стария ми дом като затворник. Старейшините вървят пред и зад мен. Изглежда, няма значение, че се върнах доброволно. Касиан специално им го напомни. Повтори им го няколко пъти. Но за тях има значение, само че съм си тръгнала, че съм имала наглостта да се измъкна, че съм ценна собственост, която се бе осмелила да избяга, при положение че прайдът има определени планове за мен.

Пристъпвам в къщата, в която прекарах детството си, и се чувствам странно. Пространството ми изглежда по-малко, по-ограничаващо. Ядосвам се на себе си. Преди този дом ми беше достатъчен. Поемам дълбоко застоялия въздух. Вероятно никой не е влизал, откакто се бяхме измъкнали посред нощ.

Взирам се в дивана, във вдлъбнатината на възглавницата в средата. Това е мястото на Тамра, нейното убежище. Отритната от прайда като дефектна драки, тя с часове седеше пред телевизора. Не ми е уютно без нея у дома, но разбирам, че така трябва да бъде засега. Северин нареди Тамра да остане при Нидия. Мама не оспори решението — смята, че друг шейдър ще знае най-добре как да се грижи за нея, докато свикне с дарбата си.

— Да не би да искате и да ни завиете, като си легнем? — сопва се мама на старейшините, които не си тръгват от къщата ни. Лицата, които приемах за даденост и смятах за напълно безопасни, докато бях дете, сега ме гледат с презрение.

Те бавно се обръщат и излизат.

— Видя ли Касиан да си тръгва със Северин? — пита мама и се втурва към прозореца. Кимвам, докато тя разтваря пердето.

— Да се надяваме, че ще го убеди да не ни… наказва прекалено строго за бягството.

— Да. — Спомням си радостта на Северин за Тамра и ми се струва, че има голяма вероятност да е снизходителен към нас.

Мама изсумтява и оставя пердето да падне обратно на мястото си.

— Двама от тях са още отвън.

Поглеждам през прозореца и виждам двамата старейшини, които още са на предната ни веранда.

— Като че ли нямат намерение скоро да си тръгнат. Май искат да се уверят, че няма да се измъкнем пак.

— Тамра е при Нидия — казва мама, сякаш това е достатъчна причина да не мърдаме. И е точно така. Дори да искам да си тръгна от прайда, никога няма да го направя без сестра си. Особено сега. Гърдите ми се стягат, като си спомням какво преживява тя. Сигурно е много объркана, много… самотна.

— Никога не бих тръгнала без Тамра — казва мама, изричайки на глас мислите ми. И така ме стрелва с поглед, сякаш съм казала, че трябва да оставим сестра ми тук и да бягаме.

Свеждам очи към ръцете си, после пак поглеждам през прозореца. Само и само да не срещам погледа й. Не искам да види, че знам какво премълчава. Че разбирам какво означава гневният й поглед — че би тръгнала без мен. Може би не съм справедлива. Или пък говори чувството ми за вина и тя въобще не мисли така.

Мама въздъхва и аз обръщам очи към нея, виждам как прокара пръсти през косата си. В къдравата й грива са се появили сиви нишки. Първите.

— Не мога да повярвам, че сме пак тук — мълви тя. — На мястото, от което тръгнахме. И сме по-зле отпреди.

Изтръпвам, защото ми се струва, че това е удар по мен. Моя е вината да се върнем у дома. Всичко това се случва заради мен. Знам го. Тя също.

— Уморена съм — казвам. Не е лъжа. Не съм спала, откакто тръгнахме от Чапарал. Мислите ми са прекалено трескави заради всичко, което се случи, заради колосалните ми грешки. Чудя се къде е Уил, какво прави, какво мисли и си спомня. Или по-скоро — какво не може да си спомни.

Тръгвам към стаята си. Никога не съм се чувствала толкова стара.

— Ясинда.

Спирам и поглеждам през рамо, когато чувам името си. Лицето на мама в сенките е непроницаемо.

— Ти дали… — Чувам я как поема дъх, преди да продължи. — Онова момче. Уил…

— Какво за него? — Макар Уил да е последното нещо, за което ми се говори в момента, й дължа отговори. Дори това да означава да бръкна в прясна рана.

— Ти дали ще можеш да го забравиш? — Безпогрешно долавям надеждата в гласа й.

Мислите ми се връщат към Голямата скала. Към мига, в който видях Уил да се плъзга по каменистия склон право в зейналата пропаст. Нямах избор. Трябваше да се разкрия. Трябваше да го спася. Дори с риск ловците да ме видят как го правя. Наистина нямах избор. Както нямам и сега.

— Трябва да го забравя — отвръщам.

Кехлибарените очи на мама просветват разбиращо.

— А дали ще можеш?

Този път не отговарям. Защото думите нямат значение. Ще трябва да й покажа, да й докажа, че може отново да ми има доверие. Да го докажа на всички.

Перейти на страницу:

Похожие книги