Гаснеща жарава

Животински рев разтърсва въздуха. Касиан е. Няколко ловци го държат, притиснат към земята. Ангъс се хили и стоварва ботуша си върху гърба му. Бузата на Касиан е притисната плътно към асфалта. Той впива поглед в моя. Зениците на тъмните му очи се свиват до вертикални чертички.

Дъхът ми започва да пари, но потискам гнева си и поклащам глава, давам му знак да се държи и да чака. Все още вярвам — надявам се — че ще можем да излезем от ситуацията, като поговорим. Може би все още мога да го защитя. Може би той ще успее да се измъкне оттук с мама и Тамра.

Усещам студената целувка на дуло в ребрата си и замръзвам. Мама извиква и аз вдигам ръце, за да я спра да не направи някаква глупост в опит да ми помогне.

— Остани при Тамра, мамо. Тя има нужда от теб!

Тъмните очи на Зандър се разхождат презрително по мен.

— Много добре знам какво видях. Изрод с криле.

Боря се с всички сили да не позволя на страха да ме погълне в огнената си паст, да не дам на шока да ме превърне в драки.

— Ясинда — Касиан извиква името ми и отново започва да се съпротивлява.

— Не се тревожи — продължава Зандър, — няма да те убия. Това е само електрошок. Ще те държим жива, докато не разберем какво, по дяволите, си ти.

Отново започват да бият Касиан, след като той се опита да се освободи.

— Спрете! — Спускам се покрай Зандър, но Ангъс ми препречва пътя. Гледам, изпълнена с болка, как продължават да го бият. — Спрете! Моля ви, спрете!

Сърцето ми се свива. Стигаме до мига — или те, или ние.

От свитите ми бели дробове изригва пламък и тръгва нагоре по трахеята ми.

Не мога да позволя да ни победят.

Преди да осъзная, че дъхът ми се е сгорещил, усещам внезапна хладина край себе си. Неестествен студ. Потръпвам от рязката смяна на температурата.

Когато се обръщам, гърлото ми се свива от гледката, която представлява Тамра. Тя стои сама, а мама я наблюдава с широко отворени очи на метър зад нея.

Лицето на сестра ми е мъртвешки бледо, очите й вече не са нейните. Не са като моите. От леденосивия им цвят сърцето ми се свива. От нея излиза пара, само че студена. Хладната мъгла се разраства и ни обвива като облак. Тялото й се извива и започва да трепери. Тя замахва диво и си раздира блузата. Кожата на ръцете й хвърля перлени отблясъци.

Такъв цвят на плътта съм виждала само у още едно същество, друга драки. Нидия, шейдъра на нашия прайд. Виждам как корените на косата на Тамра стават сребристобели, а после цялата й коса придоби този цвят.

Парата се сгъстява и се превръща в леден облак, който ми напомня за дома, за мъглата, която покрива градчето като хладно одеяло. Пази ни от натрапници, от всеки, който иска да ни залови и унищожи; размътва умовете на тези, които попадат случайно в нашето убежище.

— Тамра!

Посягам към нея, но тогава се появява Касиан, който се е освободил от нападателите си. Силната му ръка ме дърпа назад.

— Остави я — казва той.

Поглеждам лицето му и виждам в очите му да искри първична радост. Той е… доволен. Щастлив е от случващото се. Но това е невъзможно. Тамра никога досега не бе разкривала същността си. Как може да се случва точно сега?

Става в мига, в който извръщам очи от Тамра. Когато пак я поглеждам, тя се е издигнала на метър над земята. Нежните й крила се разперват зад гърба й и се показват зад сребристите й рамене.

— Тамра — прошепвам, взряна в нея. Опитвам се да осъзная новата реалност. Сестра ми е драки. След толкова време! След като си мислехме, че това никога няма да ни свързва. И нещо повече — тя се оказва укривателка.

Странно спокойният й поглед се плъзга по шосето. Сякаш знае точно какво трябва да направи. И май наистина е така. Това е инстинкт.

Не мога да помръдна, докато я гледам. Тя е едновременно красива и ужасяваща с тази искряща кожа и напълно лишена от цвят коса. Вдига слабите си ръце. Върху нас бързо се спуска мъгла като изпомпан с машина дим. Толкова е гъста, че едвам виждам собствената си ръка пред лицето си. Ловците са напълно скрити, но ги чувам как си крещят един на друг, кашлят и падат на шосето като плочки от домино. Първи, втори, трети… След това настава тишина.

Напъвам се да чуя звук във внезапно настъпилата гробна тишина, в която мъглата на Тамра прави каквото трябва — крие ни, крие ни, крие ни… Всички наоколо, всяко едно човешко същество край нас. Уил!

Откъсвам се от Касиан и отчаяно се втурвам през хладната пара, която замъглява въздуха и съзнанието. Спъвам се в ловците, проснати от Тамара. Не виждам нищо през всепоглъщащия облак; махам трескаво с ръце през хладната прегръдка на мъглата, търся пипнешком колата, в която е Уил.

И тогава го виждам, проснат на задната седалка. Шофьорската врата е широко отворена и пропуска мъглата. Гъстата пара се вие около заспалото му тяло почти нежно. За миг застивам. Само се взирам и се задавям от собствения си дъх. Макар и ранен, той е красив.

После крайниците ми се събуждат. Отварям задната врата и се пресягам към него. Треперещите ми пръсти галят лицето му и приглаждат назад кичурите му с цвят на мед от челото му. Все едно пипам коприна.

Трепвам, когато Касиан извиква името ми.