Гаснеща жарава

Обръщам се и тръгвам към стаята си. Минавам покрай окачените в рамки снимки на семейството, което някога бяхме. На тях е красивият ни баща, усмихнатата ни майка и две щастливи сестри, които дори не подозират колко различни ще станат. Как да знаем какво ни очаква?

Изритвам обувките си, преобличам се в стара тениска и шорти, които намирам в чекмеджето на скрина. Очите ми се плъзгат невиждащо по звездите на тавана, преди клепачите ми да се затворят.

И сякаш само минути по-късно някой ме разтърсва и ме изтръгва от успокояващата прегръдка на съня.

— Ясинда! Събуди се!

Отмествам възглавница от главата си и пред замъгления ми поглед се появява Лазур. И колкото и да се радвам да я видя, предпочитам да дръпна обратно възглавницата на главата си и да потъна в съня, където вината и болката не могат да ме достигнат.

— Лаз. — Потърках гуреливите си очи. — Как влезе?

— Чичо ми Кел е на стража на верандата ви. Той ме пусна.

Точно така. Чичото на Лазур е един от старейшините, който ме гледаше укорително като престъпница. И сигурно съм такава. По същество. В края на краищата аз съм под домашен арест.

— Радвам се да те видя — промърморвам уморено.

— Радваш се да ме видиш? — Тя ме удря с възглавница. — Само това ли ще кажеш, след като избяга и ме остави тук сама, след като отпраши бог знае къде?

— Мама настояваше. — Не беше времето сега да й обяснявам защо сме си тръгнали и какви намерения имаше за мен прайдът. И може би още има.

Тогава си спомних, че Лазур бе с мен сутринта, когато Уил и семейството му за малко да ни заловят. И двете бяхме нарушили свещени правила, като се бяхме измъкнали да полетим на дневна светлина. Сядам на леглото и се взирам загрижено в нея.

— Нали не си загазила? Задето се измъкна заедно с мен?

Лазур върти очи.

— Никой не ми обърна внимание, след като откриха, че сте избягали. Само дето ме разпитваха настоятелно.

Въздъхвам и се просвам пак по гръб, изпълнена с облекчение. Поне това няма да ми тежи на съвестта.

Лазур отмята дълъг кичур черна коса със сини нишки от рамото си и се навежда над мен с блеснали от емоции очи.

— Нямаш представа какво стана тук, след като си тръгна. Заради това, че си тръгна.

Претъркулвам се и прегръщам една възглавница.

— Съжалявам, Лаз. — Очевидно съвестта ми няма да остане напълно чиста пред нея. Признавам си, че не мислех много за Лазур, след като избягах. Имах си достатъчно грижи всеки ден в Чапарал.

В гърдите ми се надига уморена въздишка. Май напоследък не правя нищо друго, освен да се извинявам.

Лазур изсумтява.

— Е, поне най-накрая си си у дома. Може би животът ще си потече пак постарому.

Сещам се за Уил и как предадох своите хора заради него; замислям се за сестра си, колко изгубена се чувства тя; за старейшините, които стоят на стража на верандата ни. Съмнявам се, че животът пак ще си потече постарому. Но и точно заради това изпитвам облекчение, че пак съм там, където нашият вид може да живее спокойно.

— Стана много тъпо тук. Северин наложи вечерен час. И затегна правилата за забавления. Можеш ли да повярваш? Разрешено ни е да играем въздушна топка само веднъж седмично. Веднъж! Само работа и училище, училище и работа. Той е истински диктатор!

И всичко това заради мен? Защото мама ни взе и избягахме? Нима се тревожат, че и някой друг може да постъпи като нас?

— Поне все още можем да летим — промърморва тя. — Не знам какво бих правила, ако ни забранят. Полетите обаче са по разписание и групови. Това не се е променило. Но ни ограничи времето във въздуха.

— Виждала ли си Касиан? — питам аз.

Лаз вдига елегантно оформената си вежда.

— И откога те интересува какво става с него? — пита тя.

— Откакто той ни намери и ни върна обратно.

— Касиан ви е издирил? Ето къде е бил значи през всичкото това време! Говореше се, че е пуснат на разрешено пътешествие. — Тя се засмива тихо. — О, боже, той май още си пада по теб.

— Не по мен — поправям я бързо. — Не си пада по мен. Ако изобщо ме е искал…

— Ако?

Хвърлям й зверски поглед и продължавам.

— Ако изобщо ме е искал, то е защото съм единственият огнедишащ дракон в прайда. — Средство, най-мощното оръжие.

Но вече не е така. Това се промени. Сега е Тамра, която все въздиша по Касиан. Може би най-накрая той ще отвърне на чувствата й. В гърдите ми се надига надежда. И някои други чувства, които не мога да определя и каквито никога не съм изпитвала.

— Каквато и да е причината, всяко момиче от прайда е готово на всичко, за да го погледне Касиан така, както гледа теб. — Тя прави физиономия и се просва по гръб в леглото ми. — Може би дори и аз.

— Ти? — Премигвам.

— Да. Не се тревожи. Не искам да те карам да се чувстваш виновна. Винаги съм знаела, че нямам шанс. Никой няма. — Тя ми намига. — Не и докато ти си наоколо.

Простенвам. Тя говори точно като Там. Предишната Тамра. Онази, която копнееше за вниманието на Касиан и за приемане от страна на прайда. Която гледаше отстрани, докато аз имах и двете неща, за които тя мечтаеше. До мига, в който не се преместихме в Чапарал и тя не получи нов живот там. Който аз й отнех вечерта, в която се хвърлих от скалата след един ловец на драки.