— Я виж ти колко си студена. Спомням си първите дни, след като дарбата ми се прояви. Мислех, че никога няма да се стопля. — Нидия слага ръката си, прошарена с тънки вени, на челото на Тамра. — Ще ти донеса отвара от корени. Течностите ще ти помогнат да се възстановиш. И да си починеш. — Отива до кухнята, налива димящата течност от чайника в чаша.
— А ще ме възстанови ли до предишното състояние? — пита хрипливо Тамра от дивана. Гласът й е станал дрезгав от дългото мълчание. Това е първото нещо, което казва, откакто напуснахме Чапарал. Въздъхвам с облекчение, че отново проговори. Може да е глупаво, но камък ми пада от сърцето, доволна съм, че поне тази част от нея не се е променила.
Нидия поднася димящата чаша към устните на Тамра.
— Това ли искаш?
Погледът на Тамра се стрелва последователно към мен, Касиан и мама. Ледените й очи изглеждат уморени.
— Не знам — прошепва тя, преди да отпие от чашата и да премигне.
— Пари ли те? — Нидия замахва с ръка над чашата и праща охлаждаща мъгла към горещия чай.
Мама присяда до Тамра, приближава се силно до нея, сякаш иска да я предпази от нещо. Погледът й среща този на Касиан.
— И сега какво? — Гласът й прозвучава настъпателно, сякаш не аз, а той е виновен, че се върнахме. — Ще дойдат всеки момент. Какво ще се случи? Дали ще ни накажат?
Като син на лидера на общността Касиан носи значителна отговорност. Ще наследи контрола над прайда.
Отпускам се на един стол и се взирам в лицето му. Нещо проблясва в тъмните му влажни очи.
— Обещах на Ясинда да я защитя. Ще направя същото и за Тамра. Както и за теб.
Мама се засмива глухо и горчиво.
— Благодаря, че ме включи, но и за миг не съм си помислила, че те е грижа за мен.
— Мамо… — обаждам се аз, но тя ме прекъсва.
— Не се сърдя. Стига да ми обещаеш, че ще се погрижиш за безопасността на Ясинда и Тамра. Само те ме интересуват.
— Давам ти думата си. Ще направя всичко по силите си, за да защитя дъщерите ти.
Тя кимва.
— Надявам се, че думата ти е достатъчна. — Свежда поглед пак към Тамра. Изглежда изпълнена със съжаление и аз знаех, че тъгува за загубата на единствената си дъщеря, която досега бе човешко същество.
Пъхам ръка под бедрото си и сядам върху нея. Изведнъж се чувствам разстроена, че майка ми тъгува и за мен. Че ме оплаква от години.
Трудно ми е да слушам как майка ми се моли за нашата безопасност, особено за моята. Защото се издъних. Споменът за последната ми вечер с Уил не ми излиза от главата. Прайдът има пълното право да ми е ядосан. Изложих на риск всички ни до един, и то заради момче, което познавах само от няколко седмици. Ако Тамра не ни беше укрила, тайната ни щеше да е в ръцете на врага и да останем напълно беззащитни.
По гърба ми преминава ледена тръпка и полазва по главата ми, когато внезапно осъзнавам, че Уил няма да ме помни. Макар и припаднал в колата, той бе достатъчно близо до мъглата. Спомените му са изтрити. Отчаяно се надявам в съзнанието му все пак да остане някаква частица от миналата вечер, за да е наясно, че не съм изчезнала от живота му просто ей така. Трябва да помни защо съм си тръгнала. Трябва.
Все още треперя, съпротивлявайки се на идеята, че Уил няма да знае какво се е случило с мен. Тогава пристигат старейшините и влизат в къщичката на Нидия, без да почукат. Изпълват всекидневната, която се оказва тясна за едрите им фигури.
— Върнахте се — обявява Северин и аз се стряскам от дълбокия му тембър, макар да очаквах да го чуя. Откакто избягахме от Чапарал, гласът му непрекъснато кънти в главата ми, представям си как ме осъжда на подрязване на крилата заради престъпленията ми. А сега с тъжно примирение стоя лице в лице с него.
Зад Северин се виждат още няколко старейшини със строги изражения. Не носят специални дрехи, които да ги отличават от другите. Разпознават се по поведението, бяха се научили да изглеждат безпристрастни. Винаги съм можела да ги отделя от останалите.
Северин плъзва поглед по всички нас и най-накрая се заглежда в Тамра. Очите му просветват и това е единственият малък знак, който дава, че е изненадан от променената й външност. Оглежда я внимателно, без да пропуска нищо. Нито сребристосивите очи, нито перлената коса. По същия начин гледаше мен от много време. Импулсивно ми се иска да застана между тях, да я защитя от всепроникващия му поглед.
— Тамра. — Произнася името й почти шепнешком, сякаш за първи път пробва дали може да го изрече. Приближава се и слага длан на рамото й. Взирам се в ръката му, която докосва сестра ми, и стомахът ми се свива. — Ти прояви дарбата си. Колко прекрасно.
— Е, предполагам, че вече ще означава нещо за теб. — Не успявам да спра бунтовните думи. Откъсват се от устните ми със скоростта на изстрелян куршум.
Северин ми хвърля смразяващ поглед. Очите му са ледени и тъмни като безлунна нощ.
— Абсолютно всички от този прайд означават нещо за мен, Ясинда. — Докато го казва, властната му ръка не се откъсва от Тамра и на мен ми се иска да го откъсна от сестра си със сила.
Да, но някои от нас означават повече.