Гаснеща жарава

— Значи, има шанс… — Уил понечва да отрече, но аз го срязвам. — Има шанс.

Гледам го съсредоточено.

— С твоя помощ има шанс.

Ръката ми се пресяга и улавя неговата.

— Няма. Няма никакъв шанс — гласът му е дълбок. Онзи кадифен тембър от сънищата ми ме умолява да се примиря, да забравя за Мирам.

Не мога. Пред очите ми се изреждат лицата на Касиан, на майка ми, на сестра ми… и тримата се чудят какво ли ни се е случило. Болката, стегнала сърцето ми, омаловажава всичко преживяно от мен. Мирам я няма. Заради мен. Не мога просто да избягам с Уил и да се преструвам, че не се е случило.

Нещо в мен умира, разнищва се като край на протрито въже, което не може да държи повече. Отпускам ръката му, пръстите ми се изплъзват. Отдръпвам се.

Той улавя ръката ми на свой ред, преплитайки силните си пръсти с моите, притискайки двете ни длани в целувка.

— Ясинда — прошепва той.

Взирам се в очите му, чета в тях неизказана нужда, безмълвен въпрос. Зная, че иска да се увери, че още следваме нашия план.

Част от мен копнее да му даде чаканото от него уверение. Би било толкова лесно. Сега сме тук. Заедно. Вече съм свободна от прайда. Свободна…

Но дали е така?

Дълбоко в себе си зная отговора, дори той да е различен от онова, което иска сърцето ми. Само че начинът, по който ме гледа точно сега… Не мога да изрека думите.

— Аз… ще взема един душ — казвам набързо. — И после ще си легна пак. Много съм уморена.

Не е лъжа. Бих могла да спя още десетина часа.

За миг имам чувството, че той ще ми окаже натиск, ще настоява да говорим веднага. А аз не съм в състояние. Не и сега. Не мога да му кажа, че няма как да избягам с него.

Как мога да бъда с него? Как мога да се чувствам свободна, ако мама и Тамра са подложени на терзания? Точно както когато изчезна татко. Да се питаш, да не знаеш със сигурност, да чакаш, търпеливо да понасяш отминаващите дни, докато най-накрая не признаеш, че го няма и никога повече няма да се върне. Не мога да им го причиня отново. А и Мирам. Отговорна съм пред семейството й.

След кратък миг той казва:

— Имам дрехи, които можеш да облечеш. Още една риза. И ватирани блузи.

Кимвам, облекчена, че ще отложим разговора. Засега.

Той се изправя. Гледам го как рови в сака си и ми подава дрехите. Поемам купчината, изпитвайки смесено чувство на благодарност и съжаление, когато този път ръцете ни не се докосват.

Отделяйки се от сянката му, пристъпвам в осветената баня и затварям вратата след себе си с меко щракване.

20

След като си взимам душ, се свивам на кравай в леглото, освобождавам затиснатата от тялото ми коса и я отмятам зад рамото си. Дълго време лежа неподвижна, мълча под завивките и правя всичко възможно да не обръщам внимание на Уил, който е до мен. Чакам съня — момента, в който шеметните ми, трескави мисли ще се отдадат на покой.

Макар че съм спала толкова дълго, все още съм уморена. Омаломощеното ми тяло трябва да заспи. Трябва.

— Колко дълго ще се преструваш на заспала?

Ето защо не ми се получава.

Тихият му глас милва тила ми и кожата ми настръхва.

Заради него не мога да заспя. А правя всичко възможно да забравя, че е до мен. Невъзможно е, разбира се. Как мога да не му обръщам внимание, когато е на сантиметри от мен? Уил, за когото бленувам, откакто пощади живота ми преди месеци в онази пещера… още преди да разбера, че изпитвам копнеж.

Отварям уста, но се сещам, че ако проговоря, само ще потвърдя, че съм будна. Отново стисвам устни. Защото не мога да говоря. Не мога да изрека онова, което иска да чуе.

Което и аз самата бих желала да му кажа.

Ръката му обхваща рамото ми и изпускам въздишка. Дотук бях с преструвките.

Не се съпротивлявам, когато ме обръща към себе си. Наместваме се в центъра на леглото, гръд до гръд. Очите му горят в тъмното. Той помръдва ръка, после я вдига.

Дъхът ми спира, когато плъзва пръсти през мокрите ми кичури, прегръща ме, лицето му е толкова близо, че носовете ни се докосват. Малиновият аромат на шампоана от мотелската баня ни обгръща.

Взираме се един в друг, без да говорим. Вкусвам дъха му. Устните му са толкова близо до моите. Когато очите му се спускат към устата ми, усещам как ми прималява. Залива ме познатата топлина. Прехапвам устна, за да не издам нито звук.

И тогава единственото, за което мога да мисля, е Уил.

Уил, когото желаех и когото мислех, че съм изгубила. Уил, за когото си мечтаех. Уил, който ме е спасявал толкова пъти. Когото аз спасих, поемайки голям риск. Който ме обича, въпреки обстоятелствата. Когото обичам, въпреки обстоятелствата.

Уил, когото трябва да оставя. Отново.

Слагам ръце на гърдите му, долепям длани, опитвам се да не го прегръщам, търся в себе си сили да го отблъсна. Утре ще ни бъде достатъчно трудно пак да се сбогуваме.

Но точно тогава той ме целува и аз осъзнавам, че не мога да се отдръпна.

Ръката му, обвила тила ми, се плъзва по лицето ми, топлата му длан притиска бузата ми и той поема с уста моя стон.