Гаснеща жарава

— Беше изтощена. Трябваше да си починеш. На истинско легло. Храна, вода…

При споменаването на храна стомахът ми изръмжава, бунтувайки се.

— Хапна малко, преди да заспиш — додава той. — Помниш ли? Изяде едно бурито и гаврътна една сода за по-малко от минута, преди да се строполиш върху леглото. Спа неподвижно през цялото време. Дори когато почиствах и превързвах гърба ти. Толкова се разтревожих…

Поклащам глава отрицателно.

— Нищо не помня.

— Доста преживя.

Кимвам. Сънят явно е бил начинът тялото ми да се излекува.

— Откога спя?

— От осем… десет часа.

Цялото ми тяло се стяга.

— Десет часа! Колко е часът?

— Към един през нощта.

Дебела буца засяда в гърлото ми. Мирам сигурно вече е много далеч. И не е имала лукса да се радва на подслон и храна. Провесвам крака отстрани на леглото. Главата ми гъмжи от мисли как да стигна до нея. Как да я спася. Как можах да я изоставя?

— Я чакай малко! — Уил сяда до мен на леглото и слага топлата си ръка на рамото ми. Докосване, което събужда спомени. Докосване, на което искам да се предам, в което да потъна и да забравя за всичко останало. — Къде отиваш?

— При Мирам.

Че къде другаде? По голите ми крака полазва лек хлад, когато отмятам чаршафа настрана. Поглеждам надолу и виждам, че съм само по тениска, която сигурно е на Уил.

— Помогнах ти да я облечеш — обяснява той, леко поруменял.

— Благодаря — промърморвам и се сещам, че нямах кой знае какво на гърба си, когато заспивах на предната седалка в колата. Само онова боцкащо одеяло. Свивам пръсти около подгъва на тениската и изведнъж ми става неловко. Ето ме тук. Сама в мотелска стая с Уил. И въпреки това не мога да се насладя на това уединение. Не и след всичко, което се случи.

— Мирам приятелка ли ти е? — пита ме тихо, търпеливо.

Потръпвам.

— Горе-долу.

Впил е очи в мен. Мълчанието между нас се проточва.

— Съжалявам, Ясинда, нея вече я няма. Няма как да й се помогне.

— Не! — яростно клатя глава, при което кичур коса попада в устата ми. Отмятам го. — Аз съм виновна, че тя беше с мен…

— Каква е вината ти, след като тя самата не искаше да дойде с нас? Нямаше какво да се направи.

Пренебрегвам логиката му. Мисля само как ще реагира Касиан, щом научи, че сестра му е изчезнала.

— Ти можеш да направиш нещо! Ти си един от тях…

Той се сепва, но мен не ме е грижа. За пръв път тази мисъл не кара стомаха ми да се свива на възел. Вече не изпитвам разкъсваща вина заради това, че съм влюбена в едно от чудовищата, които ме преследват, мятат в багажника на ван и връзват ръцете и крилата ми, за да ме продадат на части. В тази ситуация фактът, че е един от тях, би трябвало да помогне.

— Не, Ясинда. Свършено е. Вече е доставена…

Доставена. Сякаш е някаква стока, неодушевен предмет. Пакет. Нещо в мен угасва, кара ме да се отдръпна от него.

— Значи, няма да ми помогнеш — констатирам язвително.

Климатикът, монтиран край широкия, покрит със завеси прозорец, се включва и в миниатюрната стая се разнася шумно бучене. Лъхва ме струя хладен въздух, но и тя не успява да облекчи пламналата ми кожа, нито да успокои нервите ми.

В мрака чертите му изглеждат изопнати, напрегнати. Издават огорчение от това, че той не може… няма как да ми отвърне с думите, които отчаяно искам да чуя.

— Не мога — повтаря той. — Тя вече е в крепостта. Никой не може да избяга оттам.

Никой не може да избяга оттам. Тоест, там държат пленените дракита? Като затворници? И не ги убиват веднага?

Изведнъж пред мен изниква образът на баща ми. Вмъква се в обремененото ми съзнание. Засмените му очи, хубавото лице, чиито черти вече не мога да си припомням така ясно, грейват в ума ми. Понякога, когато лежа в леглото късно вечер, включвам лампата и се пресягам към една негова снимка — нещо истинско, което мога да държа в ръцете си. Доказателство за това, че е съществувал, че го помня и още го виждам, че никога няма да забравя всички онези чудесни неща, на които ме научи. Че няма да забравя самия него. И неговата обич.

Споменът за него вече не ми причинява такава болка, но аз го отхвърлям настрана. Не смея да се надявам на нещо толкова невероятно — че баща ми може да е жив след всички тези години.

— Но Мирам е жива, така ли? Не са я убили — това ли ми казваш?

Впервам поглед в очите му, чийто цвят не се вижда в затъмнената стая.

Той потреперва сякаш съжалява, че е намекнал за това.

— Да — признава с тежка въздишка. — Тя ще остане жива. Ако изобщо може да се нарече живот. Надали са виждали много дракита, които са способни да стават невидими. Сигурно само няколко. Ще й направят изследвания… ще вземат проби. Тя ще остане жива. Поне за известно време.

В стомаха ми се надига чувство на гадене, но едновременно с него изпитвам и облекчение. Нарочно се въздържам да мисля какво щяха да причинят на мен. Уил ми беше споменал, че не вярвали в съществуването на огнедишащи дракита. Сега обаче знаят, че съществуваме. Че аз съществувам.

Онова, което той ми разказва за енкросите, е повече, отколкото някога съм знаела, и това ми дава надежди за Мирам.