Гаснеща жарава

Сетне изругава тихо с едва сдържан гняв, какъвто не съм забелязвала у него. И още нещо. Съжаление? Вина?

— Уцелиха ме в крилото — думите ми излизат като гъргорене от гърлото ми. При този звук се сещам, че той не ме разбира.

За миг запазва мълчание и после додава бързо сякаш изведнъж си е спомнил за дебнещата ни опасност:

— Не изглежда толкова зле.

Гласът му е нисък, дрезгав. Личи си, че ме лъже. Изглежда много зле.

С едно последно рязко движение на ръцете му крилата ми се освобождават. И отново — болка. Огненочервена. Идва заедно с кръвта, която се втурва в кръвоносните ми съдове. От това усещане периферното ми зрение започва да вижда всичко в сиво, главата ми се върти. Отварям широко уста в безмълвен писък.

Тази болка е по-непоносима от болката след първото ми раняване по време на хайката на ловците. И тогава беше силна, но се излекувах. Мама обработи раната… Мама. Дали е излязла от стаята си? Дали изобщо е забелязала, че ме няма? Очевидно бележките ми няма да я чакат.

Тревожният поглед на Уил прехвръква към мен, после към заобикалящата ни гъста гора.

— Трябва да тръгваме. Ясинда, можеш ли да се промениш?

Пита дали мога да се преобразя в човек.

Кимвам. Страхът си е отишъл и вече не ме принуждава да оставам в облика на драки. В момента изпитвам единствено болка… и тя се усилва, когато крилата ми се прибират вътре в мен. Особено нараненото. Но нямам избор. Не може да изкара колата оттук и аз да седя до него в истинския си вид.

Поемам дълбоко дъх и се вкопчвам в ръба на седалката с окървавените си пръсти, за да скрия моето драки, да го скътам, да го потуля.

Чертите ми се отпускат, костите се освобождават от напрежението. Крилата ми треперят, тресат се от изтезанието, на което са били подложени. Едното се прибира между лопатките с лекота. Другото сякаш има собствен живот, вибрира, съпротивлява се на преобразяването… на болката. Сълзи текат по страните ми в парещи струйки. Извивам врат, надмогвам надигащия се в гърлото ми вик.

Когато най-сетне дракито потъва в мен, отново поемам въздух, отхлабвам хватката, с която, без да се усетя, съм се вкопчила в таблото, и се отпускам на облегалката.

Уил ме намята с одеяло. Въпреки че съм прекарала цял ден затворена в горещ, задушен ван, се сгушвам в боцкащата тъкан, която ми действа успокоително.

— Ясинда, добре ли си?

Опитвам се да успокоя остатъчните конвулсии, но колкото повече се съпротивлявам, толкова по-ожесточено ме разтърсват те.

— Само ме отведи оттук — думите ми звучат хрипливо, неестествено.

С кимване на глава той заобикаля колата и моментално скача на шофьорското място. Малко след това вече изкарва джипа от гората, минавайки сред израслите дървета, докато не излиза на малък селски път, който води нанякъде. Неизвестно къде. Далеч. Нищо друго няма значение.

Немощно се помръдвам напред, пресягам се и забърсвам с ръка запотеното от слънцето стъкло. Възглавничките на пръстите ми скърцат, плъзгайки се по гладката повърхност. Мирам.

— Къде беше? — успявам да промълвя с пресипнал глас.

— Не можах да дойда. Внезапно на баща ми му хрумна да събере ловната дружина. Откакто те видяхме, се е вманиачил да ловува в този район. Зачисли ме към група, която изпрати оттатък планината. Надявах се, ако не се появя, просто да се върнеш вкъщи. Не мислех, че толкова много ще се приближат до прайда. Боже, Ясинда, толкова съжалявам.

Кимам сковано.

— Не си знаел.

Той издиша дълбоко въздух — зная, че думите ми не успяват да облекчат чувството му за вина. Де да мога да кажа нещо повече, за да го накарам да се почувства по-добре. Но прекалено много ме боли.

Вдигам краката си на седалката и обхващам колене, мислейки за момичето, което изоставих. За изражението на Касиан, щом научи.

— Нямаше как да й помогнеш — казва Уил, който сякаш чете мислите ми. — Тя не искаше да тръгне.

— Трябваше да я накарам насила.

— И да вдигнеш шум? Та ти самата едва се държеше на крака. Трябваше да те нося.

Това не ме утешава. Вдигам глава и подлагам лицето си под приятната хладна струя на климатика.

— Сега си почивай, Ясинда. В безопасност си.

В безопасност. Известно време думите му се носят в съзнанието ми, докато накрая се чувствам толкова замаяна, че затварям очи. Натежалите ми клепачи ги захлупват. През тях проникват цветни петна и изпъстрят черния фон, но все пак е по-добре, отколкото да отворя очи и отново да се изправя срещу света.

Някъде измежду мислите за Мирам, безопасността и болката, измъчваща тялото ми, ме оборва сънят.

Събуждам се в затъмнена стая. Приглушена оранжева светлина облива една от стените. Надигам се и сядам в леглото, трепвайки при опъна в гърба ми. С болката се връща и реалността.

— Уил?

— Тук съм.

Следвам звука на безплътния му глас и установявам откъде идва. Тъмните му очертания се отделят от един стол в ъгъла.

— Къде сме?

— В мотел. В безопасност сме.

Внимателно се намествам в седнало положение, хапейки устни от болката, пронизваща наранения ми гръб. И все пак това е нищо в сравнение с усещането отпреди. Поне мога да се движа, без да изпитвам отчаяна нужда да крещя.

— Как стигнахме тук?