Гаснеща жарава

Мисълта за това ме кара да се отдръпна, да поема жадно глътка влажен въздух. Отделям се от него, студът прониква в тлеещите ми бели дробове. Вторачвам се в очите му, чийто ирис е наситено морав, с тъмни вертикални цепки на мястото на зениците.

Ужасена, прокарвам ръка по пламналата си уста, а сетне и по кожата си, усещайки стегнатата й, гладка структура, за да установя, че съм се преобразила наполовина. Заради него.

И неговата кожа променя цвета си, под нея прозира тъмен бляскав въглен.

— Ясинда.

Отмествам поглед към устните му, които допреди малко вкусвах с моите устни. Те са тъмнорозови, подути, сякаш охлузени от целуването. Изведнъж ми призлява. Не, не, не, не…

Ожесточено клатя глава и мърморя под носа си. Не е редно. Какво правя? Как можах да причиня това на Тамра?

Отговорът идва сам. Целунах го, сграбчих го, защото можех. Защото съм самотна. Защото той е тук, желае ме, приема ме. Той е тук. А Уил не е.

Това е причината. Той не е това, което наистина искам. Не е този, когото наистина искам.

— Ясинда — шепне той.

— Трябва да вървя — казвам бързо, отмятайки назад мократа коса от лицето си. — Мама ще се чуди къде съм.

Не е истина, но решавам да го кажа.

— Ясинда… — опитва той отново.

— Не — гласът ми звучи остро. — Това няма да се случи, Касиан. Не е честно спрямо… — и замлъквам.

— Тамра — довършва той.

— И спрямо теб — отвръщам. — Заслужаваш някоя, която да ти даде всичко. Тамра е способна на това.

— Ти също — отвръща той толкова убедено, че по тялото ми преминава лека тръпка. — Хайде, вече ти е студено.

Тълкувайки погрешно тръпката ми, поема ръката ми, повежда ме към стълбата и ме пуска да сляза първа.

Когато вече сме на земята, примижава на дъжда и поглежда нагоре, към небето.

— Довечера няма да летим.

— Да.

— Тамра гори от желание да лети с теб. Разочарована е, че още не си излизала с нея.

— Зная.

— Следващия път ще дойдеш ли?

— Да — отвръщам искрено.

Нищо не се е променило. Трябва отново да се нагодя към живота на прайда. Да забравя Уил. Да забравя, че съм се целувала с Касиан. Ще забравя и ще се приспособя, и всичко ще бъде наред.

Тръгваме към дома ми през дъжда. Касиан ме изпраща до вратата.

— До утре — казва с дрезгав глас, гледайки ме отвисоко с променени, почти нежни очи. Когато се обръща, стомахът ми се свива.

— Касиан — прескачам стъпалата и се връщам в дъжда, за да се уверя, че сме само приятели. Никога няма да сме нещо повече.

Затулвам с ръка очите си и улавям погледа му.

— Благодаря ти. Радвам се, че сме… приятели.

Нарочно изричам думата приятели, за да може намерението ми да бъде схванато правилно.

Устата му бавно се извива в усмивка.

— Никога не съм искал да ти бъда приятел, Ясинда.

Сърцето в гърдите ми сякаш прескача един-два удара. Изпращам го с поглед, застанала в проливния дъжд.

9

След три дни дъждът най-сетне спира. Сама съм на предната веранда, когато вдигам поглед от обяда си, за да видя внезапната смърт на сивия, ромолящ воал. Почти веднага се спуска мъглата на Нидия, като жив организъм, пулсиращ, дишащ. Тя бързо се разстила над селището. Чадърът, който използвах на връщане от училище, се катурва настрани от неочаквания лек ветрец.

Току-що се връщам от час по лавиращи маневри и летателните схеми танцуват в ума ми като съзвездия, докато похапвам резен хляб с плодове верда. Скоро трябва да се връщам за следобедния час, но засега се наслаждавам на тишината. Свалям обувките си с крак и оставям мъглата да се плъзне по босите ми крака.

Мама е на работа. Продължават да я държат до късно вечер и да й дават двойни смени. Умишлено, разбира се. Напоследък толкова рядко я виждам. Тамра, която живее у Нидия, я вижда още по-рядко. Така са решили, че трябва да бъде.

Без трополенето на дъждовните капки внезапно настъпилата тишина изглежда зловеща, сякаш светът около мен е затаил дъх. Оставям чинията настрана и издърпвам завивката от облегалката на пейката. Сгушвам се в мекото одеяло; сухата жега на Чапарал вече е далечен спомен.

Обгърната в мъгла, фигурата на Корбин излиза от къщата на отсрещната страна на улицата. Погледът ми се задържа на синята превръзка на мишницата му и стомахът ми се присвива.

Очите му ме намират незабавно. Махва ми, прекосява улицата с бавна стъпка и стига до долното стъпало на верандата ми. Вдига присвита ръка, сякаш за да улови шепа въздух, и се усмихва.

— Явно довечера ще летим.

Насилвам се да се усмихна. Той ми е съсед. Няма къде да се дене. Нито пък аз. Колкото и отблъскващ да го намирам, трябва да го търпя.

— Да. Дъждът най-сетне спря.

— Ще дойдеш ли с нас?

Кимвам. Обещах да ида… и искам. Имам нужда да полетя отново. Особено със сестра ми, с която никога не съм мислела, че ще имам такъв шанс. Най-после ще си споделим небето.

— Да.

— Добре — кимва той на свой ред. Моравочерни кичури прошарват иначе светлата му коса. — Хубаво е, че ще дойдеш.

Не мога да подмина тази забележка просто така.

— Не идвам заради теб.

Устните му потръпват.

— Но все пак ще дойдеш.

Сетне извръща поглед към улицата и се зазяпва за кратко, сякаш забелязал как нещо се приближава към нас през хладните изпарения.