Фаетон

Додето прецени, и лодката му се омота в мрежата на лианите. Пазейки се от бодлите и парливите власинки, от облепилите ги кърлежи и пиявици, той я примъкна навътре, докато носът и опря в сушата.

В тоя миг лангурът подскочи като пружина и се метна на първото дърво. Спря едва когато достигна върха му.

Пангу върза прауто и стъпи на брега.

Личеше си колко бързо се оттича водата назад, като наслагаше по доскоро залетите клони корица от тиня и кичури наскубани треви.

Още щом прекрачи, отвред запълзяха към него легиони пиявици.

Той неволно се дръпна, подпря се в дървесния ствол. Но мигновено отскочи и от него. Стволът се срина върху мястото, където бе стоял, превърнат на купчина стърготини. Значи — прояден от термити.

Няма що, върнал се обратно в лодката, човекът почна оттам да разучава местността, където бе попаднал. Главно — да открие клон, който може да се пригоди за весло.

Я да види тоя!

Но не! На него колония зелени мравки си шиеше гнездо от листа. Изглежда, водата бе отнесла старото.

На съседния пък бе издуло като гърненце стъблото си растение-готованец. И него не го биваше — тия гърненца бяха също така мравуняци с опасно жилещо население.

Пангу се заслуша. Освен това взеха да му се мяркат и силуетите на всевъзможни животни по земята и по клоните.

Това, разбира се, не беше остров, а върхът на възвишение, където се бяха изтегляли пред настъпващата стихия сухоземните обитатели. Бяха се изтегляли, изтегляли и накрая се бяха оказали, току-речи, опрени един в друг. Тревопасни и хищници, еднакво уплашени от бедствието, укротени, забравили враждите и глада си.

Ето един слон! Ето бивол! Там два носорога!

А на ниския клон се бе сгушила, кротка като домашно коте, пъстра пантера редом с огромен питон и необичайно замълчала дългоноса маймуна. По-нагоре се виждаха гибони, макаки, фазани, кожокрили и какво ли не. Като замръзнал стоеше опулен лори. До него също така вцепенен — и един тупаи. Просто да не повярваш, че това неукротимо пъргаво животинче може да изтрае толкова време в бездействие.

Всички — сякаш омагьосани, примирени от общата заплаха.

Под хоризонталния клон на банана, подпрян от цяла колонада враснали в земята и надебелели, превърнали се в нови стъбла въздушни корени, висяха три огромни полукръгли пчелни пити. На открито, без кошер, без хралупа, наглед съвсем леко достъпни.

Даяките примират за мед. Още повече — за пчелно пило. Пангу не би се отказал да вкуси и сега от тях.

Ала не посмя. За тая цел е нужна дълга подготовка, нужен е огън и дим от особени вейки. Защото стопаните на това лакомство са неописуемо свирепи. Раздразнени, преследват в бръмчащ облак грабителя на огромни разстояния и жилят жестоко. До смърт.

И не само заради това. Повече заради друго. Туан Пеев бе изпаднал в беда. И никой не го знаеше, никой друг не можеше да му помогне.

Подобаваше ли на един даяк да изостави тогова, който го бе спасил, без да направи поне опит да се отблагодари?

Ако беше друго, ако имаше насреща си хора, ако бяха зверове — не би се колебал толкова. Само че сега беше различно — налагаше му се да се бори със зли духове, да се навре сам в лапите им.

Трябваше ли да го стори? Имаше ли смисъл?

Туан Пеев каза, че е дукун. И въпреки магията му го бяха пленили. А Пангу не беше никакъв дукун.

Размисляше и дялкаше клона, който си бе избрал, докато накрая го превърна в донейде сносно весло.

Опита го — вършеше работа.

Повече не се колеба. Пък и водата продължаваше да спада. Загреба обратно — отначало вяло, неуверено, боязливо. После — с все по-ускоряващ се ритъм.

И колкото приближаваше, толкова повече сърцето му се свиваше. Стягаше до болка. Това бяха духове, а не шега!

Ето, зад подалите се над повърхността дървовидни папрати блесна стената на кристалната постройка.

Гребецът не посмя повече. Само дотук!

Притули лодката в шубрака, а той се покатери на най-близката палма и се свря сред кичура на листата й.

Оттук можеше да наблюдава всичко, което ставаше в тая зловеща, неправдоподобно прозрачна пещера.

Дистанционният детонатор

Доктор Христо Пеев отново стоеше обезвреден, обграден от безчувствените виолетови същества, принуден да доизслуша дългия разказ на Свръхразума. Не че не го интересуваше. Напротив, би дал мило и драго да го чуе. Но друг път, при други обстоятелства, не сега, когато не само неговият живот, а и животът на близките му, на жена му, на сина му, дори съществуването на цялото човечество беше застрашено от безжалостното решение на тая свръхмогъща машина.

Мислеше. Трябваше да измисли нещо!

Или радиоапаратът, или пушката, която беше захвърлена ведно с другите им вещи върху една полица в отсрещния край на помещението.

Как да се добере поне до едното от тях? Как?

А Свръхразумът, все едно нищо нестанало, продължи с безстрастния си глас: