Духless

— Я виж, красавиците изчезват пред очите ни и постепенно се превръщат в работнички от метрото след нощна смяна. След още половин час ще се превърнат от принцеси в пепеляшки, а може и изобщо да изчезнат. Представи си, че след един час от тях остане само една купчина парцаливи и смачкани дрехи. Страхотно, нали?

— Аха. А пък мерцедесите на паркинга пред клуба ще се превърнат в тикви. Супер!

— Не, стига бе, тук и без това половината град се вози в тикви. По-скоро мерцедесите като с вълшебна пръчица ще се превърнат в улични платна, в боядисани сгради, в нови отоплителни тръби и в ремонтирани дворци. А може би част от тях ще останат на пътя във вид на пачки долари с грижливи надписи: „пенсии“ или „субсидии“.

— Пак почна с твоите вечни социални тежнения. Старче, нещата са много по-прости. Някои мерцедеси ще се превърнат в камара кокаин или хероин, а други — в големи пратки оръжие. А пък две-три купчини ще станат на зелени гори. Например, за кораби. И ще настъпи всемирната справедливост, и последните ще станат първи, и други такива.

— Виж какво, докато ние тук си чешем остроумието, нашите прекрасни непознати се стапят върху възглавниците на диваните. Хайде да вървим при тях, може би ще успеем да ги спасим.

Направих решително крачка, отидох при момичетата и им казах следното:

— Здравейте, момичета. Вие от Питер ли сте?

— Да… — отвърна плахо една от тях. — А защо питате?

— Не се плашете. Работата е там, че аз и моят приятел (онзи, дето виси ей-там, просто е много срамежлив) не сме оттук. От Москва сме. И, разбирате ли, просто се изгубихме и не знаем как да стигнем до хотела.

Щом чуха думата „Москва“, момичетата се оживиха и по бузите им неизвестно откъде изби руменина. Очите им блеснаха. Но другото момиче предпочете да уточни нещата, та да няма никакво съмнение:

— А как се казва хотелът ви, момчета?

— Ами, онзи — направих се на пълен идиот, започнах да бъркам по джобовете си и извадих магнитната карта за вратата на хотелската стая, — как беше? Ей-тук пише — „Невски палас“. Това на булевард „Невски“ ли е?

— Да, на булевард „Невски“ е — казаха те една през друга, усещайки, че са пипнали шараните (т.е. нас).

— Е, момчета, ние не сме екскурзоводи, но ще ви заведем дотам — подхвана по-бойката от тях. — Няма да допуснем столичани да се затрият, нали, Оля?

— Аха — кимна Оля. — А вие имате ли нещо ободрително в хотела, момчета?

— Имаме кафе — пошегува се неуместно приятелят ми.

— Кафе ли? — уточни тя и присви очи.

— Колумбийско, на прах. Не се притеснявайте, момичета — коригирах ситуацията, — толкова силно ще ви го направя, че изобщо няма да заспите.

— Ха-ха-ха-ха! — разсмяха се завистливо те, предизвиквайки приятна похотлива вълна в областта на корема ми. — Тогава, хайде да тръгваме. Само трябва да си платим шампанското.

— Няма проблеми, момичета. — Вадим извади сръчно кредитната си карта от портфейла. — Вие вървете с този гражданин към изхода, а пък аз ще оправя нещата!… — В този момент той приличаше на илюзиониста Кио, само че очите му подозрително блестяха и аз бях убеден, че това е единственият фокус, който можеше да прави.

Навън спряхме едно такси, което ни закара в хотела. Вадим седна между момичетата, прегърна ги през раменете и започна да им говори нещо за арабските шейхове, за харемите и за други атрибути на нефтения Изток. А пък аз си мислех, че ние, разбира се, не бяхме никакви шейхове, а халифи за един час. Е, или за три, зависи колко време щеше да ни държи. И момичетата също разбираха това много добре и се стараеха максимално да съответстват на образа на Шехерезада за една нощ. Смееха се на шегите ни, позволяваха на Вадим да мачка и двете, бъркаха под тениската му, целуваха го и, изобщо, стараеха се да не отстъпват по нищо на порнозвездите.

Стигнахме до „Невски палас“, слязохме от таксито и спряхме пред входа на хотела. На тротоара имаше малък рекламен билборд със снимката на двойка младоженци. Той беше облечен с костюм, а тя — с умопомрачителна бяла рокля. Вадим хвана под ръка едното момиче — Татяна, и застана заедно с нея с гръб към билборда.

— Приличаме ли на младоженци? А? Кажи де? Според мен, сме едно към едно. Как му викаха: „Till death do us Apart“14 — каза Вадим тържествуващо.

Макар че би било по-правилно да каже: „Till morning do us Apart…“15. Но в момента цинизмът беше излишен, тъй като ни предстоеше романтиката на случайните връзки.

В хотела Вадим покани с широк жест всички ни в стаята си. Когато се качихме там, се озовахме в двустаен апартамент, който подсказваше, че продажбите на цигарените магнати в Русия са умопомрачителни. Щом директорите по маркетинга отсядаха в такива хотелски стаи, какво ли правеха техните босове? Сигурно си купуваха целия град, в който отиваха в командировка.

Вадим донесе шампанско, наля на всички ни, аз изсипах на малката масичка остатъците от праха, хвърлих отгоре му една навита на фунийка банкнота и кредитната си карта, момичетата започнаха да шмъркат предвзето, а Татяна прошепна:

— Супер. Московски ли е?

— Аха.

— Веднага се усеща, не е като нашия аспирин.