Духless

— Не зная. Щом пие кафе, със сигурност не е някакъв нов стимулатор.

— Не, сигурно родителите им са ги довели тук след училище да се позабавляват. А пък те се друсат в кенефа.

В този момент момичето забеляза, че ги гледаме, изчерви се притеснено и каза нещо на младежа. Ние се разсмяхме и започнахме да се държим крайно неприлично.

— Тя сигурно му каза, че те иска. „Ми-и-ша, виж какво симпатично момче“ — каза с отвратителен глас Вадим.

— Много добре. Защото като го гледам, той има доста затормозен вид.

— Хайде да му развалим кефа, може да стане по-чевръст! — продължи да се киска Вадим.

В този момент юношата повика сервитьора и той светкавично (сумата беше толкова малка, че сервитьорът бързаше да сложи на мястото им някой по-платежоспособен) им занесе сметката. Двойката стана и тръгна към изхода. Момчето ни хвърли скръбен и доста презрителен поглед, а момичето изчезна бързо от салона. Кой знае защо нещо в гърдите ми моментално се сви. Започнах да си мисля, че всъщност нямаше нищо по-отвратително от това да се подиграваш с чуждите чувства. Ние вършехме това толкова встрастено, защото не изпитвахме нищо подобно. И ако се съдеше по начина ни на живот, нямаше и да имаме. И затова гаднярствахме и ги осмивахме, макар че ако ни се случеше нещо такова, моментално щяхме да проточим розови сополи и да станем гнусно сантиментални. И тогава щяхме да се превърнем в прекрасен обект за насмешките на приятелите си. При мисълта за розовите сополи в мен се породи устойчива поредица от асоциации и аз отново отидох в тоалетната.

След поредната доза в тоалетната ми стана толкова гадно, тъжно и самотно, че без да погледна часовника, набрах номера на Юля. Прозвуча един сигнал, след това втори, трети и четвърти… Юля, Юлечка, миличка, сети се, че имаш мобилен, по който ти звъни един самотен психопат, който окончателно е изгубил равновесие и загива от отровата на собствената си вулгарност, цинизъм и равнодушие. Просто натисни бутона и ми кажи, че спиш и това ще ме убеди, че на този свят все още живеят ХОРА.

— Ало, здравей — разнесе се от другата страна на слушалката.

— Здрасти — казах с подтиснат глас, — събудих ли те?

— Не, не, на рожден ден на една приятелка съм. Защо говориш с такъв глас?

— Налегнала ме е мъка, разбираш ли, мъка. Този град съвсем ме смаза, макар че на мен не ми трябва много.

— В Питер ли си? Пак ли не спиш?

— Не… Исках да се поразсея малко, срещнах един мой приятел от Москва и дойдохме в един клуб. По-добре да бях си легнал да се наспя, а утре да отида в зоологическата градина. Ефектът щеше да е същият.

— Ей, момченце, да не си решил да се самоунищожиш?

— Глупости… Как е на рождения ден? Веселите ли се с приятелките ти?

— Ами, общо взето както винаги. Какво ти става, кажи какво се е случило? Нарочно ли се навиваш?

— Добре, повеселете се и заради мен, о’кей! Понеже на мен ми е много кофти. Ще ида да спя.

— Върви да спиш, моля те, чу ли? Наспи се. Не бива да се държиш така. Отивай. Много те моля.

— Юля… знаеш ли, в момента се чувствам като малко момченце. Искам да ида в хотела и да заспя, прегърнал мобилния. С твоите есемеси, с твоя глас… Юленка… Липсваш ми…

— Миличкият ми! Трябва да се наспиш. Легни си да спиш, а утре аз ще ти се обадя и всичко ще бъде съвсем друго. Слънчице. Искаш ли слънчице? Ти толкова го обичаш…

Слушах гласа й и почти не разбирах думите й. След като ми каза тези прекрасни неща, изпитах топлота и умиротворение. И разбрах, че не съм сам и други такива.

— Юля, аз наистина ще ида да спя. Благодаря ти, че си поговори с мен.

— Ей, какви ги плещиш?

Чувах, че покрай нея звучат някакви гласове и за миг ми се стори, че някои от тези гласове са мъжки. И нещо в гърдите ми се стегна. И единственото, което исках, бе да не чуя наистина ясен мъжки глас. И аз й казах: „Лека нощ!“ Сбогувахме се нежно. И аз наистина се опитах да се успокоя. Но фитилът на ревността ми вече беше запален и от разсъждаването на тема с КАКВИ ли приятелки купонясва всъщност в гърлото ми заседна гореща буца. И аз осъзнах, че в момента най-много от всичко на света исках да съм ТАМ, до нея. Километрите са най-добрият афродизиак, нали?

Умиращата нощ си каза думата. Остатъците от питерските клубаджии се мотаеха из заведението, от време на време се шмугваха в кенефа, с надеждата да заварят вътре някой познат, който случайно има от „онова“, но бързо излизаха с разочаровани лица. Музиката свиреше по-тихо, дансингът пустееше. Момичетата, които не бяха успели да си намерят партньори за през нощта, се бяха насъбрали в ъглите като нощни светулки, готови да посрещнат първите лъчи на слънцето. Лицата им вече бяха доста състарени. Под очите им постепенно избиваха тъмни кръгове, а умело гримираните им до този момент скули се очертаваха под опънатите кожи. И в този миг ме осени: