Духless

Двамата с Вадим влязохме в клуба, отидохме на бара и всички момичета наоколо започнаха да гледат към нас. Не, да не си помислите, че имахме някакви особени първични полови белези, които издуваха панталоните ни. Не бяхме някакви си суперкрасиви Аполоновци. Но за сметка на това имахме едно друго неоспоримо предимство. Ние бяхме московчани, притежавахме корпоративни кредитни карти, което означаваше, че тук можехме да напоим и да нашмъркаме момичетата, които ни харесват. Можете да ми повярвате, че в Питер е далеч по-добре да бъдеш богат московчанин, отколкото Аполон.

Поръчахме си по едно двойно „Chivas Regal“ с лед, запалихме цигари и се обърнахме към залата. Имаше доста хора, но подборът беше стандартен. Това бяха около двадесетина клиента, които се лигавеха пред момичетата. Чиновниците бяха заредени с много повече похотливост, отколкото с пари и излизаха от кожата си, за да доказват на околните, че са млади олигарси. Двамата олигарси, които имаха повече пари, отколкото похотливост, се опитваха да изглеждат като бохеми и купонджии (носеха протрити дънки, тишъртки и всичко необходимо за случая). Имаше и десетина бохеми от светския елит с модерен вид, които обаче нямаха нито пари, нито похотливост. Златната младеж беше представена от десетина души, които имаха повече пари, отколкото купонджиите, но по-малко, отколкото чиновниците (вероятно двамата олигарси бяха техни родители). Навъртаха се и десетина московчани с момичетата си и много, много педерасти. Трябва да отбележим, че и момичетата бяха почти толкова.

— Доста унил терен — констатира Вадим, — всичките изглеждат много смотано и смешно. И музиката е скапана.

— Е, старче, какво искаш? Не всеки има възможност да ходи до Милано за сметка на фирмата си и там да се облича от разпродажбите на миналогодишни модели.

— Не ме обиждай, please. Аз пазарувам изключително и само от Via Montenapoleone — засмя се той.

— Виждаш ли онези момичета? След малко ще им го разкажеш — отвърнах му. — Хайде да се поразходим, модист такъв?

Наистина изглеждахме маниашки. Вадим беше облечен с протрити дънки и избеляла тениска, а на краката си носеше дънкови мокасини „Patric Cox“. Моите съответно бяха червени с марката „Tod’s“, а аз носех драни дънки и червена тениска „Mochino“. Така приличахме или на двама педали, или на диджеи, или и на едното, и на другото, взети заедно. Озъртахме се настрани и подхвърляхме гадни подмятания по адрес на околните:

— Гледай, гледай, оная мацка, ама че селянка, пуши цигара с мундщук, а не знае как да го държи.

— Погледни онези двама малоумници на онзи диван — наливат си „Съветско шампанско“, а миришат чашите като че ли е „Crystal Roederer“.

— Май че все пак лочат истински „Crystal Roederer“. Искаш ли и ние да си поръчаме? Хем ще се направим на велики.

— Да не би да имаш излишни двеста долара? Тогава ми ги дай, ще им намеря по-добро приложение.

— Хайде да идем пак на бара и да си вземем уиски.

Отидохме на бара. Вече бях доста развеселен, оставих чашата на плота и казах на бармана:

— А жаждата поиска още чаши горещото кюфте да угаси.

— Какво казахте, моля?

— Нищо. Трябва да прочетеш класиката. Нали това заведение се казва „Онегин“, или беше „Печорин“?

— „Онегин“… — Барманът не разбираше нищо. — Още уиски ли искате?

— Не се коси, друже — намеси се Вадим. — Спомняш ли си Пушкин? Има един роман в стихове? Казва се „Евгений Онегин“. Става дума за един пич и за купоните му…

— … За мацките му, за клубовете — подсказах аз, давейки се от смях.

— А-а… спомням си, разбира се — каза барманът, — защо не казахте веднага.

Известно време стояхме с чаши в ръце и пушихме. Извадих плика и го подадох на Вадим. Двамата отидохме един след друг в тоалетната.

А след това, вече много доволни от себе си, пристъпяйки от крак на крак, продължихме да се подиграваме с околните. Моят любознателен поглед се вторачи в дъното на залата. Там на дивана седеше една доста странна за това заведение двойка. Той беше облечен с тъмен костюм, носеше лачени обувки, риза, вратовръзка и очила и приличаше на актьора, който играеше ролята на Клим Самгин. Тя беше с пола, с евтини ботуши и с нещо неразличимо отгоре. Имаше тъмни коси и много правилни черти на лицето. Той я прегръщаше срамежливо, шепнеше й нещо в ухото и пиеше кафе. Тя го слушаше, пиеше (според мен — вино) и гледаше околните с очи на изплашена сърна (или както там се казва в такива случаи).

— Охо! — казах аз. — Я виж какви екземпляри. Как са се озовали тук? Той сигурно е профсъюзен лидер в някой институт. Цунал е стипендиите на групата и е решил да забие пичката в модния клуб, нали?

— Защо опорочаваш всичко, това е любов! — отсече Вадим. — Сигурно е получил премия като млад специалист за някаква разработка в областта на химията. И е извел момичето си в обществото. Така великите слизат сред народа.

— Това е любов, парам-пампам, но не за мен си ти, па-а-а-пам. Това е любов, парам-пампам, не скривай вратата с гърди — запях аз. — Гърдите й не са лоши, хич не са лоши. Казваш, че е химик. Интересно, какво ли е синтезирал? Та чак да му стигнат парите за „Онегин“?