Духless

И отстрани приличах на магистъра от Ливонския орден от филма „Александър Невски“, който извиква на дуел главния герой с глас изпод шлема си от консервена кутия. И самият аз се чувствах като консервирана сьомга в сос от собствените си сантиментални сополи. Свалих кофичката за лед от главата си и излязох от бара. Някъде в дъното се разнесоха аплодисментите на някакъв поразен в сърцето циник, който беше същият като мен. Господи, и защо дори не допускахме факта, че съществуват НОРМАЛНИ хора? Защо ни беше толкова трудно да повярваме на някого?

Вървях по коридора към асансьора пиян, сънен и напълно разбит. И навсякъде се носеше песента „Stan“ на Eminem и аз не знаех какво искам повече — да се хвърля на леглото или да се хвърля в Нева?

В дванадесет часа на обяд някой почука на вратата. Отворих и видях, че на прага стои камериерката.

— Трябва ли да почистя? — попита тихичко тя.

— Не… — отвърнах и се обърнах. Зад мен се виждаше страшният погром в стаята, куп смачкани дрехи в ъгъла, катурнатото кресло, две празни бутилки и нечия увиснала безжизнено ръка с червен маникюр. — Не… няма нужда, тук и без това всичко вече е очистено…

Вкъщи

I’m back in the U.S.S.R.
You don’t know how lucky you are boys
Back in the U.S.S.R.

The Beatles. Back in USSR

I’m a human and I need to be loved,
just, like everybody else, does.

The Smiths. „How soon is now?“

Два часа след описаните събития седях жив-живиничък в ресторант „Москва“, от чиито прозорец се виждаше един от най-изумителните изгледи на Питер. Той се намираше на шестия етаж на някакъв бизнесцентър, което според московските нрави беше категоричен moveтон, но в Питер такъв ресторант можеше да се открие дори на минус шестия етаж за подземно паркиране и пак щеше да бъде успешен. Ресторантът наистина беше много московски както от гледна точка на прелестния минималистки дизайн, така и от гледна точка на музиката, обслужването и кухнята. Нарочно посочвам тези критерии, защото „Москва“ беше много моден ресторант, а в модните ресторанти се ходи заради какво ли не. И на последно място се ходи, за да се яде.

Седях, блещех се през панорамните стъкла към застаналия в далечината крайцер „Аврора“ и пиех вече второ кафе. Прекарвах оставащите до тръгването на влака ми два часа в компанията на моя далечен питерски роднина Андрей и неговото гадже. Имах много въпроси около роднинската ни връзка, но ми беше по-лесно да я приема, отколкото да уточнявам нещо.

Андрей беше младо момче на двадесет и две години, което следваше в историческия факултет на Санктпетербургския университет, а през свободното си време просто се шляеше. Деловите му интереси в областта на светския елит се простираха в различни сфери на дейност — от клубни промоции до търговия със скъп алкохол и от създаването на сайта на университета до журналистиката. Общо взето младото образовано момче с креативно мислене имаше блестящи перспективи. Той с еднакъв успех можеше да стане най-търсеният промоутър в града и да се съсипе с кокаин. Да замине при майка си в Америка, надмогвайки собствения си мързел, и да реализира някакъв покъртителен проект в издателския бизнес. Казано накратко, пътят пред младежа беше открит. В добрия смисъл на думата.

С него се виждахме по няколко пъти в годината ту в Москва, ту в Питер и аз — предимно с раздразнение и много рядко с удоволствие — слушах за живота му, за похожденията му и за увлеченията му. С раздразнение, защото си спомнях за себе си на двадесет и две години, за възторга си от кухите проекти, за увлеченията си по неправилни момичета, за запознанството си с наркотиците и за клубния живот. И с удоволствие, защото разликата във възрастта ни беше осем години, а онези неща, които той вече разбираше, аз бях осъзнал много по-късно. Следователно имаше гаранция, че той щеше да направи много повече и много по-добри неща много по-рано от мен. А освен това се дразнех, защото изпитвах необяснимо, несвойствено и абсолютно безпричинно чувство на отговорност към него като към по-малък брат. Може би защото винаги бях искал да имам брат, а може би заради потребността ми да посявам своята добродетел в неблагодарната юношеска почва. Да се опиянявам от менторските си наставления, знаейки предварително, че никой няма да се възползва от тях, и да изпитвам малоумен старчески кеф от това.

Гаджето на Андрей беше една много смешна персона. „Да не си помислиш нещо, тя само на пръв поглед изглежда толкова куха, но всъщност е много одухотворено момиче — представи я той, когато тя отиде в тоалетната. — Двамата следваме в един факултет, тя е завършила театралното училище и танцува в един от нощните клубове. А освен това я сваля един местен олигарх. Това е.“

— А в какъв смисъл е одухотворена? В смисъл, че животът е театър и други такива, така ли? — попитах. — Надявам се, че поне е примата на клуба.

— Не, защо?